Тя клекна до реката и изсипа пепелта във водата. Бях до нея и я наблюдавах. Течението отнесе за миг пепелта. Стояхме на брега и дълго се взирахме във водата. Шимамото погледна дланта си, изтърси остатъците от пепелта и си сложи ръкавиците.
— Дали ще стигне до морето?
— Мисля, че да — отвърнах, но не бях съвсем сигурен. Все пак морето беше доста далече. Може би пепелта щеше да заседне някъде. Но все пак някаква частица от нея щеше да стигне дотам.
Шимамото взе парче дъска, което лежеше на брега, и започна да дълбае с него в меката почва. Помогнах й да направи малка ямичка, в която тя зарови обвитата в плат урна. Някъде заграчиха врани. Те като че от самото начало следяха действията ни. „Гледайте колкото си искате. Нищо лошо не вършим. Изсипахме малко пепел в реката и толкова“, казах си аз.
— Дали ще завали, как смяташ? — попита Шимамото, утъпквайки почвата с обувката си.
Погледнах небето.
— Май не.
— Не, друго имах предвид. Исках да кажа, че прахът на това дете ще попадне в морето и ще се смеси с морската вода. Тя ще се изпари, ще се превърне в облак и ще се излее на земята като дъжд.
Отново погледнах небето, после реката и рекох:
— Може би точно така ще стане.
Върнахме се на летището с колата, която бях наел. Времето бързо се разваляше. Небето се покри с гъсти облаци, които скриха последните късчета синева. Като че всеки момент щеше да завали сняг.
— Бе прахът на моето дете. На единственото ми дете — каза Шимамото така, сякаш говореше на себе си.
Погледнах я за миг и отново се обърнах към пътя. Камионите изхвърляха изпод колелата си кален полуразтопен сняг и час по час трябваше да включвам чистачките.
— Умря на другия ден след раждането — рече тя. — Живя един-единствен ден. Само няколко пъти ми дадоха да го подържа. Беше толкова красиво, толкова нежно… Така и не разбраха каква е причината… Не можеше да диша добре. Посиня и умря.
Нищо не можах да кажа. Просто се пресегнах и поставих ръка върху нейната.
— Беше момиченце. Дори име не й бях измислила.
— Кога се случи това?
— Точно преди една година, през февруари.
— Горкичката — промълвих.
— Не исках да я погреба. Не можех да понеса мисълта, че ще бъде на някакво тъмно и студено място. Исках да бъде до мен. После реших да разпръсна праха в реката, за да попадне в морето и да се превърне в дъжд…
Шимамото замълча задълго. Аз продължих да шофирам безмълвно. Може би не й се говореше, затова реших, че най-добре ще е да я оставя на спокойствие. Но скоро забелязах, че с нея нещо не е наред. Тя дишаше с някакви странни механични хрипове. Отначало си помислих, че двигателят на колата е повреден, но после разбрах, че шумът идва от съседната седалка. Сякаш трахеята й бе продупчена и след всяко вдишване въздухът излизаше оттам със свистене.
Погледнах я, докато чаках на светофар. Лицето й беше бледо като лист хартия и неестествено застинало. Тя бе отпуснала глава на облегалката и гледаше право напред, в една точка. Седеше, без да помръдне, и само от време на време мигаше, сякаш по принуда. Карах още малко и скоро открих подходящо за спиране място — паркинга на една зала за боулинг. На покрива на сградата, която приличаше на самолетен хангар, имаше билборд с нарисувани на него гигантски кегли. Оказахме се сами на този огромен паркинг, като в някаква пустиня накрай света.
— Шимамото-сан! — казах. — Какво ти е?
Тя не отвърна. Просто продължи да диша с това необяснимо хриптене, облегната на седалката. Поставих ръка върху бузата й. Беше студена като околния пейзаж. Никаква топлинка. Докоснах челото й. И то бе ледено. Почувствах, че се задушавам. Помислих, че тя умира. Погледът й беше празен. Вгледах се дълбоко в очите й, но нищо не видях. Бяха тъмни и студени като смъртта.
— Шимамото-сан! — извиках, но тя не реагира. Погледът й беше разфокусиран. Може би беше изгубила съзнание. Трябваше незабавно да я закарам в болница. Щяхме да изпуснем самолета, но сега не беше време да се безпокоя за това. Шимамото можеше да умре. Не биваше да го допусна.
Запалих колата и в този момент забелязах, че тя се опитва да каже нещо. Спрях двигателя и приближих ухо до устните й, но не разбрах думите й. Говорът й наподобяваше свистене на вятър през процеп в стената. Напрягайки последните си сили, тя повтаряше ли повтаряше нещо, но напразно. Накрая успях да разбера една дума: „Лекарство“.
— Искаш да вземеш лекарство ли? — попитах я.