Тя кимна — толкова слабо, че си помислих да не би да ми се е сторило. Но имаше, изглежда, сили само за това. Порових се в джоба на шубата й — портмоне, носна кърпа, ключодържател с няколко ключа, но никакви лекарства. Отворих раницата и във вътрешния джоб напипах опаковка с четири малки капсули. Показах й ги.
— Това ли?
Тя кимна, без да помръдне поглед.
Изтеглих седалката й назад и отворих устата й, за да й дам лекарството. Но устата й беше толкова пресъхнала, че тя не можа да преглътне капсулата. Заозъртах се с надеждата да открия някъде автомат за напитки и, разбира се, не открих. Нямаше време за търсене. Единственият източник на вода наблизо бе снегът. Слава богу, че поне от него имаше в изобилие. Изскочих от колата и с вълнената шапка на Шимамото загребах малко сняг под стряхата на сградата — там като че ли беше най-чист. После започнах малко по малко да го разтопявам в устата си, докато езикът ми не се вкочани. Нищо по-добро не можах да измисля. Отворих устата й и прелях водата от моята уста в нейната. След това запуших носа й, за да я накарам да преглътне. Тя се позадави, но след няколко опита успя да преглътне капсулата.
Погледнах опаковката. На нея не пишеше нищо — нито наименованието на лекарството, нито фамилията на пациента, нито упътване. „Странно, помислих си, обикновено ги пише тези неща, за да не вземе някой погрешно лекарство и за да е ясно какви са съставките му“. Върнах опаковката обратно в раницата и погледнах Шимамото внимателно. Нямах представа какво й е, нито що за лекарство е това, но щом като го носеше със себе си, сигурно й помагаше. Значи пристъпът не бе напълно неочакван.
След десет минути страните й започнаха да поруменяват. Допрях леко буза до нейната — лицето й постепенно се затопляше. Въздъхнах с облекчение и я настаних по-удобно на седалката. Нямаше да умре. Обгърнах раменете й и потрих страните си о нейните. Шимамото бавно се съвземаше.
— Хаджиме — прошепна тя.
— Да те заведа ли на лекар? Може би ще намерим наблизо болница — попитах.
— Не, не е необходимо — отвърна тя. — Лекарството скоро ще подейства. Всичко ще е наред, не се притеснявай. Да потегляме час по-скоро към летището, иначе ще изпуснем самолета.
— Не мисли за това. Ще останем тук, докато се почувстваш по-добре.
Избърсах устата й с носна кърпичка. Тя я взе и я заразглежда.
— С всички ли си толкова добър?
— Не с всички — отвърнах. — С теб, да. Но с всички е невъзможно. Има някакъв предел и на добротата ми към теб. Ако не беше той, щях да направя за теб много повече. Но не мога.
Тя обърна глава и ме погледна.
— Хаджиме, не си мисли, че беше нарочно, за да изпуснем самолета — промълви тя.
Погледнах я с почуда.
— Разбира се, че не си го мисля. Не е нужно да го казваш. Прилоша ти. Какво можеше да се направи?
— Извинявай.
— За какво? Нищо лошо не си сторила.
— Задето ти обърках плановете.
Погалих косите й, наведох се и я целунах по бузата. Толкова ми се искаше да я притисна силно към себе си, да почувствам топлината на тялото й… Но не можех. Само докоснах с устни страната й — топла, мека и влажна.
— За нищо не бива да се безпокоиш — казах аз. — Всичко ще бъде наред.
Докато се доберем до летището и върнем колата, времето за качване на пътниците вече беше изтекло. Но за щастие излитането се забави и самолетът все още беше на пистата. Всички пътници бяха в терминала. Въздъхнахме с облекчение. Наложи се да чакаме. Служителят на гишето за информация съобщи, че е възникнал проблем с двигателя, но не знаеше кога ще приключи ремонтът и нямаше никаква друга информация. Снегът, завалял още докато наближавахме летището, сега падаше на парцали. При такова време не бе изключено да отменят полета.
— Какво ще правиш, ако не излетим? — попита ме Шимамото.
— Не се безпокой. Ще излетим — отвърнах, при все че никак не бях уверен в това. Но мисълта, че самолетът може да не излети, никак не ми допадаше. Щеше да се наложи да съчиня някакво оправдание, да обясня как съм стигнал чак в Ишикава. „Стига, казах си. Защо да си блъскам предварително главата с това. Когато всичко се изясни, тогава ще му мисля. А сега трябва да се погрижа за Шимамото“.
— Ами ти? — попитах я. — Не се ли боиш, че днес може да не се върнем?
Тя поклати глава.
— Не се притеснявай за мен. Важното е ти да нямаш проблеми. Все пак може да загазиш.
— Възможно е. Но не се бой. Засега не са казали, че полетът е отменен.