— Знаех си, че ще се случи нещо подобно — тихо, сякаш на себе си, рече Шимамото. — Винаги е така — Щом съм наблизо, не чакай нищо хубаво. Стига да се появя, и всичко тръгва наопаки.
Седнах на една пейка в чакалнята и се замислих — какво да кажа по телефона на Юкико, ако наистина отложат полета. Хрумнаха ми най-различни обяснения, но всички ми се сториха глупави и неубедителни. Излязох в неделя сутринта, като й казах, че ще прекарам деня с приятели от клуба, а ето че изведнъж поради снеговалеж съм заседнал на летището в Ишикава. Как да й го обясня? „Когато излязох, изведнъж страшно, ми се прииска да видя Японско море и веднага поех към летище «Ханеда»“, бих могъл да кажа. Глупости. Ако това беше най-доброто обяснение, което можех да измисля, по-добре нищо да не обяснявам. Или все пак ще е най-добре да кажа самата истина. Скоро с удивление осъзнах, че в дъното на душата си искам самолетът да не излети и снегът да затрупа всичко. У мен дори се прокрадна тайна надежда, че жена ми ще узнае за това мое пътуване с Шимамото. Исках да сложа край на лъжите и оправданията. Исках да остана тук, с Шимамото, а после да става каквото ще.
Самолетът все пак излетя, с час и половина закъснение. Шимамото се облегна на мен и заспа. А може и просто да седеше със затворени очи. Прегърнах я през рамо и я притиснах до себе си. Няколко пъти ми се стори, че плаче. По време на полета тя не промълви нито дума. Аз също. Заговорихме малко преди кацането на самолета.
— Как се чувстваш? — попитах я.
Тя се притисна о мен и кимна.
— Добре съм. Лекарството е много ефикасно. Не се притеснявай. — Главата й лежеше на рамото ми. — Само не ме питай нищо.
— Разбрах. Никакви въпроси.
— Благодаря ти за днешния ден — каза тя.
— За какво по-точно?
— Задето ме заведе до реката. Задето ми даде вода от устата си. Задето ме изтърпя.
Погледнах я. Устните й бяха съвсем близо. Тези устни, които бях целувал, когато й давах вода. Те сякаш ме търсеха и сега. Разтвориха се леко, разкривайки красивите й бели зъби. Не можех да забравя докосването на мекия й език, което почувствах за миг, докато вливах вода в устата й. Дъхът ми спря, не можех да мисля за нищо. Цялото ми тяло гореше. „Тя ме желае“, помислих си. И аз я желая. Но успях някак да се овладея. Трябваше да спра там, където съм. Още една крачка и нямаше да има връщане назад.
Позвъних у дома от летище „Ханеда“. Вече беше осем и половина. Извиних се на жена си, че закъснявам. Казах й, че не съм могъл по-рано да се свържа с нея и че ще се прибера след час.
— Чаках, чаках и седнах да вечерям без теб. Сготвих рагу — рече тя.
Качихме се в БМВ-то, което бях паркирал на летището.
— Къде да те закарам? — попитах Шимамото.
— Можеш да ме оставиш в Аояма. После сама ще се справя — отвърна тя.
— Сигурна ли си?
Тя се усмихна широко и кимна.
До Гайен, където излязох от магистралата, пътувахме в мълчание. Поставих касета в уредбата — тихо зазвуча концерт за орган на Хендел. Шимамото беше поставила ръцете си на коленете и гледаше през прозореца. Беше неделя вечер и в преминаващите покрай нас коли пътуваха семейства, връщащи се от провинцията. Бързо сменях скоростите с ръка върху лоста.
— Хаджиме — заговори Шимамото, когато наближихме „Аояма-дори“. — Мислех си колко хубаво би било, ако нашият самолет не беше излетял.
„Аз също“, понечих да кажа, но не можах. Гърлото ми изведнъж пресъхна и думите заседнаха някъде. Само кимнах и лекичко стиснах ръката й. На ъгъла в началото на „Аояма“ тя ми каза да спра колата.
— Може ли пак да дойда да те видя? — попита тихо, когато отвори вратата. — Нали не съм ти омръзнала?
— Ще те чакам — казах аз.
Тя кимна.
Преминавайки през „Аояма“, си помислих: „Ако не я видя повече, ще полудея“. Когато тя слезе от колата и си замина, моят свят внезапно опустя.
11
Четири дена след пътуването с Шимамото до Ишикава неочаквано се обади тъстът ми. Каза, че иска да ме помоли за услуга и ме покани на обяд на следващия ден. Съгласих се, макар, честно казано, предложението му да ме изненада. Той все беше много зает и твърде рядко обядваше с хора, които нямаха отношение към бизнеса му.
Половин година по-рано офисът на неговата фирма се премести от Йойоги в нова седеметажна сграда в Йоцуя. Заемаше двата най-горни етажа. Останалите пет се даваха под наем на други фирми, ресторанти и магазини. За пръв път отивах там. Вътре всичко беше ново-новеничко и блестеше. Фоайето беше с мраморен под, висок таван и голяма, пълна с цветя керамична ваза. Когато излязох от асансьора на шестия етаж, бях посрещнат от млада секретарка с разкошни коси, като от реклама на шампоан. Тя се обади на тъста ми и му каза, че съм пристигнал. Телефонът й беше последен модел, тъмносив и приличаше на шпатула с бутончета. Секретарката ми се усмихна лъчезарно и рече: