— Моля, заповядайте. Господин директорът ви очаква.
„Чудесна усмивка, помислих си, но не толкова хубава колкото на Шимамото“.
Кабинетът на директора се намираше на последния етаж. Огромен прозорец разкриваше панорамен изглед към града — не особено впечатляващ, но помещението беше светло и просторно. На стената висеше картина на известен импресионист. Морски фар и лодка. Като че Сьора, може би дори оригинал.
— Бизнесът върви отлично, както виждам — казах.
— Да, не върви зле — отвърна той, отиде до прозореца и посочи навън. — Изобщо не върви зле. И ще тръгне още по-добре. Сега му е времето да се направят пари. За хората от моя бранш такъв шанс се пада веднъж на двайсет или трийсет години. Ако не спечелиш сега, никога няма да можеш. И знаеш ли защо?
— Не. В строителството съм пълен невежа.
— Ето. Погледни града. Виждаш ли колко незастроени парцели има навсякъде, прилича на уста с липсващи зъби? Когато вървиш по улиците, не се забелязва. Но от високото се вижда много добре. Преди на тези площи имаше стари сгради, но ги събориха. Земята толкова поскъпна, че те вече не са доходоносни. Отдаването им под наем не носи добри пари, трудно се намират наематели. Нужни са нови, по-големи сгради. При това поскъпване на земята високите данъци за недвижими имоти и данъците върху наследството не са по джоба на собствениците в центъра на града. Затова те си продават къщите и се местят в предградията. Строителните предприемачи ги изкупуват, събарят ги и на тяхното място построяват нови, по-доходни. Така че много скоро всички тези празни парцели ще бъдат застроени. След две-три години Токио ще е неузнаваем. Няма да има недостиг на капитал. Икономиката е в подем, акциите се покачват. Банките се пръскат по шевовете от пари. Ако човек има земя и я ипотекира, банката му дава заем. Имаш ли земя, имаш и пари. Затова всички тези сгради никнат като гъби. Според теб кой ги строи? Аз и такива като мен.
— Разбирам — казах. — А когато всичко това се построи, какво ще стане с Токио?
— Какво ще стане ли? Ами ще стане по-весело, по-красиво, по-удобно. Градовете отразяват състоянието на икономиката.
— Всичко това е хубаво, разбира се, но Токио е вече задръстен от коли. Улиците са непроходими. Ако строежите продължат със същото темпо, градът ще се превърне в един огромен паркинг. А как ще се поддържа водоснабдяването, ако настъпи продължителна суша? Или ако през лятото всички включват климатиците си, ще има ли достатъчно електроенергия? Електростанциите работят с нефт от Близкия изток. Ами ако пак има нефтена криза?
— За това трябва да мислят правителството и градската управа. Защо иначе им плащаме такива високи данъци? Нека чиновниците да си понапрегнат мозъците. Нали са завършили Токийския университет. Какво само си вирят носовете, сякаш наистина те управляват страната. Нека за разнообразие да си размърдат скъпоценните умове. Аз не разбирам от това. Аз съм прост строител. Има ли поръчки за строежи, строя. Всичко е пазар. Нали така?
Реших да не говоря повече на тази тема. Все пак не бях дошъл при тъста ми, за да спорим за японската икономика.
— Както и да е — рече той. — Да прекратим засега разговора по този сложен въпрос и да отидем да хапнем. Страшно съм прегладнял.
Качихме се в огромния му черен мерцедес и се отправихме към Акасака, където беше любимият му ресторант, в който поднасяха змиорки. Заведоха ни в сепаре в дъното на залата. Седнахме да обядваме. Денем не пиех, затова отпих само глътка саке, но тъстът ми веднага обърна няколко чашки.
— За какво искаше да поговорим? — попитах го. Ако се канеше да ми съобщи нещо неприятно, предпочитах сам да попитам, за да го узная час по-скоро.
— Искам да те помоля за една услуга — отвърна той. — Нищо особено не е. Трябва ми името ти.
— Моето име?
— Намислил съм да регистрирам още една фирма и трябва да използвам името на друг човек като учредител. От теб не се иска нищо, освен името. Гарантирам ти, че няма да имаш никакви проблеми и ще получиш съответното възнаграждение.
— Нищо не искам. Щом като ти трябва, използвай го. А що за фирма ще е тази? Добре е да знам, щом ще бъда записан като учредител.