— Говориш така, сякаш го знаеш от личен опит.
— Именно. Човек се учи единствено от опита си — продължи той. — Макар че има и такива, за които това не се отнася. Знам, че не си от тях. Имаш набито око за хората. Единствено от опит може да се научи. Само няколко пъти съм идвал при теб в баровете ти, но веднага разбрах: умееш да си подбираш персонала и да го накараш да работи добре.
Мълчах в очакване да чуя какво още ще ми каже.
— И при избора на съпруга не си сбъркал. Отдавна живеете заедно и всичко е наред — Юкико е щастлива с теб. Имате прекрасни деца. Благодаря ти.
„Той се напи“, помислих си, но нищо не казах.
— Може би не знаеш, но веднъж Юкико направи опит за самоубийство. Беше изпила свръхдоза приспивателни. Два дена не дойде в съзнание. Помислих си, че няма да оживее. Цялата беше студена, едва дишаше. „Свършено е с нея“, рекох си. Имах чувството, че идва краят на света.
Вдигнах поглед към него.
— Кога стана това?
— Тогава беше на двайсет и две. Беше завършила наскоро университета. Случи се заради един мъж. Беше се стигнало до годеж, но той се оказа голям мерзавец. Юкико изглежда тиха, но е човек с характер. Умница е. Но не мога да проумея защо се свърза с този мерзавец. — Тъстът ми се облегна на колоната, до която седеше, пъхна цигара между устните си и запуши. — Беше й първият. Затова. Всички грешат първия път. Но за Юкико това бе страшен удар, много тежко го преживя, направи опит за самоубийство. После дълго не искаше и да помисли за друг. Затвори се в себе си, престана да излиза от къщи, а дотогава беше много общителна. Едва когато срещна теб, отново живна. Напълно се промени. Спомням си, че се запознахте на някаква екскурзия. Нали?
— Да. На Яцугатаке9.
— Тогава почти насила я изкарах от къщи и я накарах да отиде.
Кимнах.
— Не знаех, че Юкико се е опитвала да си сложи край на живота.
— Досега все си мислех, че е по-добре да не го знаеш. Но дойде моментът да научиш истината. Още дълго ще живеете заедно, затова трябва да знаете всичко един за друг — и доброто, и лошото. Още повече, че това е минала работа. — Той замижа и издиша кълбо дим. — Може да ти се стори смешно това, което ще кажа сега, защото съм й баща, но Юкико си я бива. Мисля, че разбирам от жени. Дали ми е дъщеря, или не, няма значение, мога да различа доброто от лошото. Малката ми дъщеря е по-хубава, но Юкико е по-добра. И ти умееш да преценяваш хората.
Аз мълчах.
— Нямаш брат или сестра, нали?
— Нямам.
— Аз имам три деца. Как смяташ, дали обичам еднакво и трите?
— Не знам.
— А ти? Еднакво ли обичаш дъщерите си?
— Разбира се.
— Защото са още малки — заяви тъстът ми. — Като пораснат, едната ще ти стане любимка. Но след време ще заобичаш повече другата. Някой ден ще разбереш какво имам предвид.
— Нима? — казах само.
— Между нас да си остане, но от трите най-много обичам Юкико. Не е хубаво, че приказвам така, но какво да се прави. С нея се разбираме без думи, имам й доверие.
Кимнах.
— Ти имаш набито око за хората, а това е голям талант. Той трябва да се пази. Аз например съм едно нищожество, но поне съм отгледал нещо хубаво.
Помогнах на порядъчно пияния ми тъст да се качи в мерцедеса си. Той се изтегна на задната седалка, разтвори широко крака и затвори очи. Хванах такси и се прибрах вкъщи. Юкико ме чакаше.
— За какво си говорихте? — попита тя.
— За нищо особено. Просто не му се пиеше сам. Но се понапи. Пое към офиса си, обаче не знам как ще работи в това състояние.
— Той винаги прави така — засмя се Юкико. — Пийва си по обед и после подремва около час на дивана в кабинета си. Бъди спокоен. Справя се, няма опасност да фалира фирмата.
— Все пак като че сега се напива доста по-бързо от преди.
— Да, така е. Преди мама да почине, той много издържаше на пиене и не му личеше. Вече не е същият. Но това е неизбежно. Старее, като всички.
Седнахме в кухнята да пием кафе, което Юкико направи. Реших да не й разказвам нищо за фирмата фантом и за молбата на тъста ми да я регистрира на мое име. Навярно това нямаше да й хареса. Тя без съмнение щеше да ми каже: „Вярно, че баща ми ти даде пари, но това какво общо има в случая. Ти нали ще ги върнеш, и то с лихва?“ Но ситуацията не беше толкова елементарна.