Малката ни дъщеря спеше в стаята си. Допих кафето и поведох Юкико към леглото. Съблякохме се и се прегърнахме нежно в лъчите на яркото слънце. Сгрях тялото й с топлината си и се слях с него. Но през цялото време мислех за Шимамото. Затворих очи и си представих, че нея притискам към себе си. Оргазмът премина по цялото ми тяло като бясна вълна.
Взех душ и се върнах в леглото да поспя. Юкико се беше вече облякла, но когато се мушнах под завивките, тя се сгуши до мен и долепи устни до гърба ми. Затворих очи и притихнах. Бях се любил с нея, а си бях мечтал за друга. Изпитвах чувство за вина. Лежах безмълвно, със затворени очи.
— Обичам те, наистина — каза Юкико.
— От седем години сме заедно, имаме две деца. Не съм ли ти омръзнал вече?
— Възможно е. Но все още те обичам.
Прегърнах я и започнах да я събличам. Свалих пуловера й, полата, сутиена…
— Ти какво? Пак ли? — удиви се Юкико.
— Да, пак.
— Трябва да си го запиша някъде — рече тя.
Този път се опитах да не мисля за Шимамото.
Прегръщах я, гледах лицето й, съсредоточих се само върху нея. Целувах устните й, шията, гърдите и накрая свърших в нея. После дълго я държах в обятията си.
— Всичко наред ли е? — попита тя и ме погледна в очите. — Какво все пак се случи между теб и татко?
— Нищо — отвърнах аз. — Абсолютно нищо. Просто ми се прииска да полежа.
— Добре — каза тя и ме прегърна силно, докато бях все още в нея. Затворих очи и се притиснах към нея с цялото си тяло, сякаш се боях да не изчезна в небитието.
Докато я прегръщах, си спомних какво ми разказа баща й — за опита й да се самоубие. „Вече си мислех, че няма да оцелее. Това е краят“, казах си. Ако тогава нещата бяха завършили трагично, сега нямаше да я прегръщам. Погалих я нежно по рамото, косата и гърдите. Тялото й беше истинско — топло, меко и живо. Под дланта ми биеше пулсът на живота й. Никой не знаеше колко дълго щеше да продължи този живот. Всичко, което има форма, можеше да изчезне за един миг. Юкико. Тази стая. Тези стени, таванът, прозорецът. Докато премигнеш, можеха да изчезнат и следа да не остане от тях. Внезапно си спомних за Идзуми. Бях й причинил страшна болка, също както онзи мъж беше постъпил с Юкико. Но след това Юкико срещна мен, а Идзуми бе останала сама.
Целунах жена си по меката шия.
— Ще поспя — казах й. — После ще отида да взема детето от детската градина.
— Добре — отвърна тя.
Не спах дълго. Когато отворих очи, видях, че минава три. От прозореца на спалнята се виждаше гробището Аояма. Седнах на един стол до прозореца и дълго гледах гробищния пейзаж. Сега, когато Шимамото отново се бе появила в живота ми, много неща изглеждаха различно. Слушах как Юкико приготвя вечерята в кухнята. Звуците бяха глухи, сякаш достигаха до мен по тръба от безкрайно далечен свят.
Изкарах БМВ-то от подземния гараж и се отправих към детската градина на голямата ми дъщеря. Този ден там имаше някакъв детски празник и когато тя излезе, беше вече почти четири часът. Пред сградата, както винаги, спираха лъскави, скъпи коли — сааби, ягуари, алфа ромео. От тях излизаха млади майки в скъпи дрехи, вземаха децата си и си отиваха по домовете. Бях единственият баща, дошъл да прибере детето си. Когато я видях, повиках я и помахах с ръка. Тя също ми махна с ръчичка и тръгна към мен. Миг по-късно зърна едно момиченце на предната седалка на син мерцедес 260 Е, извика нещо и се затича към нея. Момиченцето подаде глава през прозореца на колата. Носеше червена вълнена шапчица. Майка й беше с червено кашмирено палто и с големи слънчеви очила. Доближих се до мерцедеса и хванах дъщеря си за ръката. Жената се обърна към мен и приветливо ми се усмихна. Аз също се усмихнах. Щом видях червеното палто от кашмир и тъмните очила, си спомних за Шимамото — как вървях след нея от Шибуя до Аояма.
— Здравейте — поздравих я аз.
— Здравейте — отвърна тя.
Беше изключително красива. Едва ли беше на повече от двайсет и пет години. От стереоуредбата в колата звучеше песента „Изгори дома си“ на Токинг Хедс. На задната седалка се виждаха две хартиени торби с покупки от „Кинокуния“. Тази жена имаше красива усмивка. Дъщеря ми и малката й приятелка си шепнаха известно време и се разделиха. Червената шапчица вдигна прозореца на колата, а ние тръгнахме към нашето БМВ.
— Как ти мина денят? Случи ли се нещо забавно? — попитах.