Дъщеря ми тръсна рязко глава.
— Нищо забавно. Просто ужас.
— Лош ден и за двама ни — казах. Наведох се и я целунах по челото. Тя направи същата кисела гримаса, каквато се изписва на физиономиите на собствениците на снобски френски ресторанти, когато им подадеш карта „Америкън Експрес“. — Нищо. Утре ще бъде много по-добре.
Аз също исках да повярвам в това. Когато утре се събудя, да видя, че светът е нов, безметежен и всички проблеми са решени. Но не можех да приема лековерно, че ще е така. Утре всичко щеше да се обърка още повече. Имах жена и две деца. И се бях влюбил в друга.
— Тате — прозвуча гласчето на дъщеря ми. — Искам да яздя конче. Ще ми купиш ли конче?
— Да. Някой ден ще ти купя.
— Кога?
— Татко ще спести пари и ще ти купи конче.
— Имаш ли спестовна касичка, татко?
— Имам, много голяма. Като колата ни. Когато я напълня цялата, ще мога да ти купя конче.
— Дядо няма ли да се съгласи да ми купи, ако го помолим? Той е богат.
— Така е — казах. — Спестовната касичка на дядо ти е голяма колкото онази сграда. И вътре има много пари. Но е много трудно да се измъкнат пари от нея.
Дъщеря ми се позамисли.
— Може ли все пак да го помоля? Да ми купи конче.
— Разбира се, помоли го. Кой знае, може пък и да ти купи.
Приказвахме за кончето по целия път до вкъщи. Какъв цвят й харесва най-много? Как ще го кръсти? Къде би искала да отиде с него? Къде ще спи то? Когато стигнахме, я качих в асансьора и тръгнах към бара да видя как върви работата там. Какво ли щеше да донесе утрешният ден? Поставих ръце на кормилото и затворих очи. Имах чувството, че тялото ми не е мое, а само временна обвивка, която бях взел отнякъде. Какво ли ме очакваше утре? Трябваше незабавно да купя конче на дъщеря си. Да й го купя, преди всичко да се превърне в прах и да изчезне.
12
Оттогава до пролетта с Шимамото се срещахме почти всяка седмица. Тя идваше в някой от баровете, най-често в „Гнездото на червеношийката“ Винаги се появяваше след девет. Сядаше пред плота, поръчваше си два-три коктейла и си тръгваше към единайсет. Сядах до нея и разговаряхме. Не зная какво мисли за нас персоналът на заведението, но и това не ме вълнуваше. По същия начин на времето не ме интересуваше как ни възприемат съучениците ни.
Понякога тя ми се обаждаше по телефона и ми предлагаше да се видим на следващия ден. Обикновено се срещахме в кафенето на Омоте Сандо. Хапвахме и тръгвахме на разходка. Бяхме заедно два, най-много три часа. Когато дойдеше моментът да си тръгва, тя поглеждаше часовника си, усмихваше се и казваше:
— Е, трябва да вървя.
Колко хубава бе усмивката й! Но по нея не можеше да се отгатне какво чувства, какво преживява тя в този момент. Дали й беше тъжно, че си тръгва, или не много? Или пък се радваше, че се избавя от мен? Нямах представа. Не знаех дори дали наистина й се налагаше да си тръгне.
Така или иначе, през тези два-три часа, които прекарвахме заедно, не можехме да се наприказваме. Нито веднъж обаче не се докоснахме. Нито веднъж не я прегърнах през рамо, нито тя ме хвана за ръка.
По улиците на Токио Шимамото си възвръщаше обичайната безметежна очарователна усмивка. Нямаше и следа от бурните емоции, които бушуваха в нея през онзи студен февруарски ден, когато пътувахме до Ишикава. Топлотата и близостта, породили се между нас тогава, бяха изчезнали. Сякаш се бяхме наговорили да не споменаваме за странното ни малко пътешествие.
Вървяхме рамо до рамо и аз се питах какви чувства се таят в сърцето й, накъде я водят те. Понякога я поглеждах в очите, но откривах в тях единствено смирено мълчание. Както и преди, бръчиците над клепачите й ми напомняха далечен хоризонт. Най-после, след тези наши разходки, започнах да разбирам самотата на Идзуми. Шимамото имаше собствен малък свят в душата си. Той си беше само неин, недостъпен за другите, включително и за мен. Вратата към него се бе открехнала веднъж и тутакси се бе затворила.
Отново се почувствах като безпомощно, объркано дванайсетгодишно момче. Не знаех какво да правя, какво да говоря. Мъчех се да се успокоя, да използвам ума си, но всичко беше напразно. Каквото и да говорех, каквото и да правех в нейно присъствие, винаги беше неправилно. Но лъчистата й усмивка сякаш поглъщаше всички чувства и ми казваше: „Не се безпокой. Всичко е наред“.
Както и преди, не знаех почти нищо за живота й. Къде живее? С кого? Омъжена ли е или може би вече не. Знаех само, че детето й е умряло на втория ден след раждането и че това се е случило предишната година, през февруари. И че никога не е работила. От друга страна, тя беше винаги добре облечена, носеше великолепни, скъпи украшения. Значи не й липсваха пари. Само това знаех за нея. Навярно е била омъжена, щом като е имала дете, но пък малко ли извънбрачни деца се раждат всеки ден.