С течение на времето Шимамото започна малко по малко да разказва за ученическите си години. Нищо не свързваше тези нейни спомени със сегашния й живот и тя нямаше нищо против да говори за миналото. Разбрах колко мъчително самотна се е чувствала тогава. Правела всичко възможно да постъпва справедливо с всички, така че никога да не й се налага да се оправдава. „Човек започне ли да си търси оправдания, все така ще я кара — каза ми тя. — Аз не искам да живея така“. Но не се получавало, както тя искала. Между нея и околните възниквали глупави недоразумения, които я наранявали дълбоко. Постепенно се затворила в себе си. Сутрин често й било лошо и не искала да ходи на училище.
Тя ми показа своя снимка от последните класове на гимназията. Седи на стол в някаква градина с разцъфнали слънчогледи наоколо. Лято е. Тя е с къси джинси и бяла блузка. Истинска красавица! Гледа към фотоапарата широко усмихната. Все същата прекрасна усмивка — макар и не така самоуверена и естествена като на възрастната Шимамото. А тази неувереност и неопределеност бяха особено затрогващи. Самотните нещастни момичета не се усмихват така.
— Ако съдя по тази снимка, бих казал, че си била най-щастливото момиче на света — казах й.
Шимамото бавно поклати глава. В ъгълчетата на очите й се събраха очарователни бръчици; тя като че ли спомни нещо.
— Не, Хаджиме, нищо не може да се разбере по една снимка. На нея виждаш само една сянка, а самата аз съм далеч. Но на снимката това не се забелязва.
Гледах снимката и сърцето ми се свиваше. Толкова време бях изгубил! Скъпоценни години, които никога нямаше да се върнат. Време, което съществуваше само в минало измерение. Дълго гледах снимката.
— Какво толкова интересно намираш в нея? — попита Шимамото.
— Опитвам се да наваксам част от изгубеното време — отвърнах аз. — Не сме се виждали двайсет и пет години. Искам някак да запълня тази празнина.
Тя се усмихна и ме погледна така, сякаш нещо в лицето ми я беше озадачило.
— Странно. Искаш да запълниш тази празнина, а аз обратно — на мястото на тези години да остане бяло петно.
До завършването на гимназията Шимамото не се срещала с никого, нямала сериозен приятел. Момчетата се занасяли по нея, и как не, тя беше красиво момиче. Но Шимамото не обръщала внимание на никого. Излизала с няколко, но за кратко.
— Момчетата на тази възраст изобщо не са за харесване. Нали разбираш? Всички са недодялани и егоисти, и мислят само за едно: как да ти бръкнат под полата. Противно ми ставаше само като си помислех. Исках всичко да бъде така, както при нас с теб.
— Знаеш ли, когато бях на шестнайсет, и аз не бях по-различен: един недодялан егоист, копнеещ да бръкне под нечия пола.
— В такъв случай е по-добре, че не се срещнахме тогава — усмихна се тя. — На дванайсет се разделихме, на трийсет и седем пак се намерихме… може би това все пак е най-добрият вариант за нас.
— Не знам…
— А сега как е? Можеш ли да мислиш за друго, освен за фусти?
— Като че да — отвърнах аз. — Но ако това толкова те безпокои, може би ще е по-добре следващия път да си с панталон!
Шимамото погледна ръцете си върху масата и се засмя. Както винаги не носеше пръстен, а гривна и часовник, всеки път нови. И обеци. Но никога пръстен.
— Не исках да бъда бреме за никого — продължи тя. — Разбираш ли? Толкова неща не можех да си позволя — пикници, плуване, ски, кънки, дискотеки… Всички тези развлечения ми бяха недостъпни. Дори да вървя ми беше трудно. Оставаше ми само да седя с някого, да разговаряме и да слушаме музика. Но на момчетата на тази възраст не им е достатъчно само това. И всичко ми опротивя.
Тя отпи глътка „Перие“ от чашата си, в която плуваше парченце лимон. Беше топъл мартенски следобед. Някои от младежите, минаващи по Омоте Сандо, бяха с пъстри ризи с къс ръкав.
— Ако тогава бяхме продължили да се срещаме, постепенно щях да се превърна в бреме за теб, да ти омръзна, да започна да ти преча. Ти искаше да живееш активно, да се измъкнеш на простор в широкия свят. Нямаше да мога да го понеса.
— Шимамото-сан — започнах, — това никога нямаше да се случи. Ти не би могла да ми омръзнеш. Между нас имаше нещо… особено. Не знам как да го обясня. Но го имаше. Нещо много ценно и важно.