Тя ме погледна внимателно, без да променя изражението си.
— В мен няма нищо забележително — продължих. — Нямам с какво толкова да се похваля. Бях груб, безчувствен и арогантен. И сега съм такъв. Така че може би изобщо нямаше да си подхождаме. Но в едно съм сигурен: ти никога нямаше да ми омръзнеш. Поне в този смисъл не съм като другите, които си познавала, и наистина съм особен човек за теб.
Шимамото отново погледна ръцете си върху масата, разтвори леко пръсти, сякаш искаше да се убеди, че са в нормално състояние.
— Знаеш ли, Хаджиме, в живота има неща, които не може да се върнат, колкото и тъжно да е това. Тръгнат ли напред, каквото и да правиш, те си продължават в същата посока. Ако нещо се обърка, то така си остава, объркано.
Веднъж с нея отидохме на симфоничен концерт. Шимамото ме покани по телефона — прочут пианист от Южна Америка изпълняваше концерти за пиано на Лист. Привърших работата си и отидохме в концертната зала в парк Уено. Маестрото свири блестящо. Техниката му беше поразителна, самата музика беше едновременно изящна и дълбока и горещите емоции на изпълнителя изпълниха залата. Но въпреки това, колкото и да се стараех да се съсредоточа със затворени очи, музиката не ме завладя. Сякаш от нея ме отделяше тънка завеса — толкова тънка, че не беше ясно дали изобщо я има. Не ми се удаваше да проникна през нея. Когато след концерта споделих това с Шимамото, тя каза, че изпитвала същото.
— Но какво не ти хареса в изпълнението? — попита. — Струва ми се, че беше чудесно.
— Не си ли спомняш, че на плочата, която слушахме, в края на втората част имаше драскотина. Чуваше се нещо като пш-пш. Без шума от тази драскотина някак не мога да възприемам музиката.
Шимамото се засмя.
— Не бих казала, че това е артистично възприемане на изкуството.
— То няма нищо общо с изкуството. Нека с него се хранят плешивите лешояди. Не ме интересува какво ще каже някой си, аз обичам тази драскотина!
— Може би си прав — съгласи се тя. — А какви са тия плешиви лешояди? Знам, че лешоядите се хранят с мърша, но плешиви ли са?
Във влака на път за вкъщи много подробно й обясних по какво плешивият лешояд се отличава от обикновения. Те обитават различни ареали, издават различен крясък, размножителният им период също е по различно време.
— Плешивите лешояди се хранят с изкуство. Обикновените се хранят с човешки трупове. Съвсем различни са.
— Ти си странна птица! — засмя се Шимамото и като се понадигна на мястото си, докосна леко рамото ми със своето. Това беше първото и единствено съприкосновение на телата ни за два месеца.
Март отмина, след него и април. Малката ми дъщеря започна да ходи на детска градина. Вече имаше по-малко грижи около децата и Юкико реши да се захване с общественополезна дейност — зае се да помага на местния интернат за деца инвалиди. Най-вече моя грижа беше да водя децата на детска градина и да ги вземам вечер. Когато бях зает, жена ми ме сменяше. Момичетата растяха, аз стареех. Растяха от само себе си, независимо какво си мислех по този въпрос. Аз, разбира се, ги обичах. Да наблюдавам как растат месец след месец, беше най-голямото ми щастие. Понякога обаче, когато ги гледах, се чувствах потиснат. Имах усещането, че в тялото ми расте дърво, пуска все по-дълбоко корени, разпростира клони, притиска органите, мускулите, костите ми и се опитва да се промъкне през кожата. Понякога ми ставаше толкова тежко, че не можех да спя спокойно.
С Шимамото се срещахме всяка седмица. Отвеждах дъщерите си в детската градина, прибирах ги обратно, два пъти седмично се любех с Юкико. След като отново срещнах Шимамото, започнах по-често да спя със съпругата си. Но не защото се чувствах виновен. Просто се надявах, че сексът с нея ще ме предпази от полудяване.
— Какво става с теб? Напоследък ми се струваш някак променен — попита ме Юкико, след като се бяхме любили. — Никой не ми е казвал, че когато мъжете станат на трийсет и седем, се превръщат в полови атлети.
— Нищо особено не става. Всичко си е както преди — отвърнах.
Юкико ме погледна и поклати леко глава.
— Ех, да можех да узная за какво мислиш сега.
В свободното си време слушах класическа музика и гледах през прозореца гробището Аояма. Почти престанах да чета — все по-трудно ми беше да се концентрирам.
Няколко пъти видях младата жена с мерцедес 260 Е. Докато чакахме децата пред вратата на детската градина, с нея си разменяхме местни новини: пред кой супермаркет е най-лесно да се паркира и по кое време; в един италиански ресторант бил сменен главният готвач и качеството на предлаганите ястия се влошило; другия месец в „Мейджия“ ще има разпродажба на вносно вино. С други думи, говорехме си за всякакви дреболии, интересни само на обитателите на Аояма. „Гледай ти, мислех си. Превръщам се в истинска махленска клюкарка“. Но какво да се прави, като не намирахме други общи теми за разговор.