В средата на април Шимамото отново изчезна. За последен път се видяхме в „Гнездото на червеношийката“. Седяхме пред плота и разговаряхме. В десет без нещо се обадиха от другия ми бар и ме помолиха спешно да отида там. Казах на Шимамото, че ще се върна след около половин час.
— Добре — усмихна се тя. — Аз междувременно ще почета.
Но след като уредих нещата и се върнах, нея вече я нямаше. Часът беше единайсет и нещо. На плота беше оставена кибритена кутийка, а на гърба й Шимамото беше написала: „Може би известно време няма да мога да идвам тук. Сега трябва да си вървя. Всичко хубаво“.
Изпаднах в мрачно настроение, което не ме напусна дни наред. Мотаех се из къщи, шляех се безцелно по улиците, пристигах по-рано в детската градина да взема момичетата. Разговарях с дамата с мерцедеса. Веднъж отидохме до едно близко кафене, пихме кафе и пак дърдорихме за зеленчуците в „Кинокуния“, за яйцата в „Начъръл хаус“, за разпродажбата в „Мики хаус“. Оказа се, че жената е поклонничка на дизайнера Йошие Инаба и преди началото на всеки сезон си поръчва по каталог всички облекла, които са й необходими. Поговорихме също и за ресторанта на Омоте Сандо, близо до полицейското управление. Там предлагаха чудесни ястия със змиорки, но ресторантът беше закрит. Получи се наистина приятен разговор. Моята събеседничка се оказа много по-дружелюбен и сърдечен човек, отколкото ми се стори отначало. Не че ме привличаше сексуално. Просто ми беше нужно да си поговоря с някого — все едно с кого — за нещо безобидно и леко, дори безсмислено, стига да не беше свързано с Шимамото.
Когато нямах какво да правя, отивах на пазар и купувах каквото ми падне, без много-много да подбирам. Веднъж по приумица награбих шест ризи. Купувах играчки и кукли на дъщерите си, бижута за Юкико. Няколко пъти се отбих в салона на „БМВ“ да разгледам модела М 5. Всъщност не възнамерявах да купувам кола, но изслушах търпеливо всички обяснения на продавача.
В продължение на няколко седмици не можех да си намеря място, докато най-накрая успях отново да се съсредоточа върху работата си. Казах си: „Край! Стига вече!“ и поканих един дизайнер и един специалист по вътрешно обзавеждане да поговорим за това как да променим интериора на моите барове. Крайно време беше да се преустрои и поосвежи това-онова, а също и да си направя сериозна равносметка по отношение на бизнеса си. При баровете е също като при хората: има периоди на затишие и периоди на резки промени. Застинеш ли на едно място, започваш да губиш енергия, да оглупяваш, да изпадаш в летаргия. Дори въздушните кули омръзват, ако от време на време не се освежават. Започнах с „Гнездото на червеношийката“, оставяйки другия бар за по-късно. Трябваше да махна всички прекалено кичозни украси, които, от какъвто и ъгъл да ги погледнеше човек, бяха просто досадни, да преправя всичко, което пречеше на замисъла на дизайнера, и въобще да превърна бара в по-функционално заведение. Стереоуредбите и климатиците също се нуждаеха от основен ремонт. Трябваше да се състави ново меню. Поговорих с целия персонал и направих дълъг списък с предложения за евентуални подобрения. Много подробно изложих пред дизайнера виждането си за новия бар, помолих го да начертае скица, после няколко пъти я поправях, добавяйки мои нови хрумвания, и му я връщах за преработване. Избрах строителните материали, събрах оферти от доставчиците, направих разчети колко трябва да платя за извършената работа. Три седмици обикалях токийските магазини в търсене на идеалните умивалници за тоалетните. С две думи бях много зает. Но нали тъкмо от това се нуждаех тогава.
Измина месец май, дойде юни, а Шимамото все не идваше. Започнах да си мисля, че повече няма да я видя. „Може би известно време няма да мога да идвам тук“, беше написала тя. Тъкмо тази неопределеност — „може би“, „известно време“ — ме потискаше най-вече. Може би някой ден тя щеше да се появи. Но аз не можех да седя и да чакам, уповавайки се на неясни обещания. Струваше ми се, че ако продължава така, не след дълго ще се превърна в пълен идиот. Затова гледах винаги да съм зает с нещо. Започнах всяка сутрин да посещавам плувния басейн — плувах два километра без почивка. После се качвах в гимнастическия салон и вдигах тежести. След седмица мускулите ми се разбунтуваха. Един ден, чакайки на светофара, почувствах, че левият ми крак се схваща и не мога да натисна педала на съединителя. Но скоро мускулите ми привикнаха с физическите усилия, които ме предпазваха от излишни мисли и ми помагаха да се съсредоточа върху всекидневната работа. Стараех се да избягвам празното фантазиране. От миенето на лицето до слушането на музика — всичко вършех сериозно и съсредоточено. Иначе просто нямаше да оцелея.