През лятото двамата с Юкико често водехме децата на вилата в Хаконе. Далеч от Токио, сред природата, жена ми и децата бяха спокойни и щастливи — беряха цветя, наблюдаваха с бинокъл птиците, играеха на гоненица, плискаха се в реката. Или просто се излежаваха в градината. „Но те не знаят истината“, мислех си. Ако през онзи снежен зимен ден самолетът бе заседнал в Ишикава, щях да зарежа всичко и да остана с Шимамото. Бях готов, без много да му мисля, да се откажа от работата, семейството, парите. Ето, и сега мислех само за нея. Не можех да забравя как я прегърнах тогава, как я целунах по бузата. Помъчих се да залича образа й в съзнанието си и да го заместя с този на Юкико, но напразно. Никой не знаеше какви мисли ме вълнуват, точно както аз никога не можех да се досетя за какво си мисли Шимамото.
Реших да използвам остатъка от лятото да довърша преустройството на бара. Докато Юкико и децата бяха в Хаконе, останах сам в Токио да следя как върви работата, давах последни разпореждания, а през свободното си време посещавах басейна или гимнастическия салон. В края на седмицата заминавах за Хаконе, вземах децата и ги водех в хотел „Фуджия“, където също имаше плувен басейн. После обядвахме заедно. Вечер се любех с Юкико.
Наближавах средната възраст, но засега бях в добра форма — нямах излишни килограми, косата ми беше гъста, без бели косми. Упражненията ми помагаха да държа на разстояние неизбежния физически упадък. „Води редовен живот, не си позволявай излишества и спазвай диета“ — беше мотото ми. Никога не боледувах и според много хора не изглеждах на повече от трийсет.
Жена ми обичаше да докосва тялото ми — да прокара ръка по мускулите на гърдите и плоския корем, да погали и да си поиграе с онова, което се намира по-надолу. И тя ходеше редовно на фитнес, но фигурата й не ставаше по-стройна.
— Какво да се прави! Сигурно възрастта си казва своето — въздишаше тя. — Килограмите ми намаляват, но тлъстините по ханша и талията си стоят.
— И така ми харесваш. Добре изглеждаш, не се измъчвай с тази физкултура и с разни диети. Изобщо не си пълна — казвах й и наистина мислех така. Харесвах закръгленото й меко тяло. Голямо удоволствие ми доставяше да я галя по голия гръб.
— Ти просто не разбираш — поклащаше глава Юкико. — Лесно ти е да приказваш, че всичко е наред. Но не знаеш какви усилия полагам, за да не пълнея.
На някой страничен наблюдател можеше да изглежда, че сме идеална двойка. Понякога и аз си мислех същото. Имах чудесна работа, която ми носеше добри доходи. Притежавах четиристаен апартамент в Аояма, малка вила в Хаконе, БМВ, джип „Чероки“. Имах безупречно, щастливо семейство. Обичах жена си и двете си дъщери. Какво друго му трябва на човек? Ако, да кажем, Юкико и децата ме попитаха какво трябва да направят, за да станат още по-добри и аз да ги обичам още по-силно, нямаше да знам какво да им отговоря. Просто не можех да си представя по-щастлив живот от нашия.
Но откакто Шимамото отново изчезна, ми се струваше, че живея в безвъздушно пространство, като на Луната. Струваше ми се, че ако не я видя повече, няма да ми остане нито един човек, пред когото мога да разкрия истинските си чувства. Лежах на леглото през безсънните нощи и пред очите ми беше една и съща гледка — затрупаното със сняг летище „Комацу“. Очаквах след известно време тези спомени да избледнеят. Нищо подобно. Колкото по-често този ден изплуваше в паметта ми, толкова по-отчетливи и ярки бяха те. Надписът „Полетът е отменен“ на таблото на летището; от прозореца се вижда как снегът навън вали толкова силно, че не се вижда нищо на повече от петдесет метра. Шимамото с тъмносиня шуба и шал, увит около врата, седи безмълвно на пейката. Тялото й излъчва мирис на сълзи и печал. Все още си го спомням. А до мен на леглото кротко спи жена ми. Спи и нищо не знае. Затворих очи и тръснах глава. Тя нищо не знае.
Пред очите ми изплуват изоставеният паркинг до залата за боулинг и отново Шимамото. Снегът се топи в устата ми и аз го вливам в нейната уста. Седим в самолета, прегръщам я. Очите й са затворени, от леко разтворените й устни се изтръгва въздишка. Тялото й е меко, отпуснато. Тогава й бях необходим, сърцето й беше открито за мен. Но как постъпих аз? Отдръпнах се в този свят, пуст и безжизнен като лунната повърхност. И накрая тя ме изостави и целият ми живот се оказа зачеркнат.