Качих краката си на масата и с молив в ръка се загледах отнесено през прозореца. От офиса ми се виждаше детска площадка, където при хубаво време обичаха да седят майки с деца. Децата играеха на пясъчника, пускаха се по пързалките, а майките ги наглеждаха и си бъбреха. Като гледах тези деца, се сещах за дъщерите си. Прииска ми се да ги видя, да ги хвана за топлите ръчички и да ги поведа на разходка. Но мислите за тях отново и неумолимо ме доведоха до спомените за Шимамото. Представих си леко разтворените й устни. И тази картина прогони от ума ми лицата на децата ми. Не можех да мисля за нищо друго.
Излязох от офиса и тръгнах по главната улица на Аояма. Отбих се в кафенето, където се срещахме с Шимамото. Поръчах си кафе и четох една книга, докато ми омръзна, после отново се върнах мислено при нея. Спомних си моменти от нашите разговори и как тя вадеше от чантичката си пакет „Салем“ и палеше цигара със запалка, как безгрижно оправяше бретона си, как леко накланяше глава, когато се смееше. Стана ми непоносимо да седя сам и реших да се разходя до Шибуя. Харесваше ми да скитам по улиците на града, да разглеждам сгради и магазини, да наблюдавам хората. Обичах усещането да се движа през града със собствените си крака. Но сега наоколо беше пусто и тъжно. Сградите бяха сякаш загубили форма, дърветата се бяха обезцветили, минувачите се бяха лишили от чувства и мечти.
Влязох в един полупразен киносалон и се вторачих в екрана. След края на филма излязох и тръгнах по улицата. Свечеряваше се. Влязох в първия попаднал ми ресторант да хапна нещо. Площадът пред гарата беше пълен с връщащи се от работа служители. Един подир друг, в ускорено темпо като в ням филм, пристигаха влакове, поглъщаха тълпящите се на пероните хора и ги отнасяха. Спомних си, че преди десет години тъкмо тук бях зърнал Шимамото с червено палто и слънчеви очила. Сякаш беше преди хиляди години.
И ето че всичко се върна в паметта ми. Предпразничното оживление, походката на Шимамото, всеки ъгъл, зад който свивахме, облачното небе, книжният пакет в ръката й, чашката с кафе, която тя така и не докосна, коледните песни… Защо не я повиках тогава? Отново и отново си задавах този мъчителен въпрос. Тогава не бях обвързан с никого и нищо, нямах какво да губя. Можех да я притисна до себе си и да продължим пътя си заедно. Все едно накъде. Двамата щяхме да намерим изход. Но аз не се бях възползвал от този шанс, бях го пропуснал завинаги в мига, в който тайнственият непознат на средна възраст ме бе хванал за ръката, а Шимамото бе седнала в таксито и бе заминала в неизвестна посока.
Върнах се с претъпкания вечерен влак. Докато бях в киното, времето се беше развалило — небето беше покрито с тежки дъждовни облаци. Всеки момент можеше да завали. Бях без чадър и с облеклото, с което сутринта бях отишъл в плувния басейн — яхтсменска куртка, джинси и маратонки. Обикновено се връщах вкъщи да се преоблека в костюм, преди да отида в някое от заведенията си, но този път бях решил, че и така става. Можех да си позволя поне веднъж да отида без вратовръзка. Не вредеше по никакъв начин.
Към седем часа заваля истински есенен дъждец, кротък и продължителен. Първо се отбих, както обикновено, в бара, в който се извършваше обновяване, за да видя как върви работата. Заведението вече изглеждаше точно както си го бях представял, беше станало по-уютно и практично. Ефектът от смекченото осветление се усилваше от музиката. В дъното на салона вече имаше отделна малка кухня. Бях наел майстор готвач и заедно бяхме направили ново меню от прости, но оригинални ястия, такива, в които нямаше никакви излишни подправки, но каквито един аматьор не би могъл да приготви. Все пак това бяха само закуски към питиета и трябваше да бъдат леки. Менюто се обновяваше всеки месец. Не бе лесно да открия такъв готвач и ми струваше доста скъпо, но си заслужаваше парите — бях доволен от него, а мисля, че и клиентите също.
Към девет часа взех назаем от бара един чадър и се отправих към „Гнездото на червеношийката“. А в девет и половина там се появи Шимамото. Странно, тя винаги идваше в тихи дъждовни вечери.
14
Беше с бяла рокля и широк тъмносин жакет. На яката на жакета имаше красива брошка — малка сребърна рибка. Роклята беше съвсем обикновена, без украшения, но с нея Шимамото изглеждаше великолепно. Тенът й бе по-тъмен от последния път, когато се видяхме.
— Вече си мислех, че никога няма да те видя — рекох.
— Казваш го всеки път, когато ме видиш — засмя се тя и, както винаги, седна до мен и постави ръцете си на плота. — Нали ти оставих бележка, че известно време няма да идвам.