— „Известно време“ е твърде относително понятие. Особено за човек, който чака — отбелязах аз.
— Но има ситуации, когато не може да се каже другояче.
— „Има ситуации“ също звучи много неопределено.
— Да, прав си. — На лицето й се мярна обичайната усмивка и лек ветрец повя кой знае откъде. — Прощавай. Не искам да се оправдавам, но само това можах да измисля. Не намерих други думи.
— Няма нищо. Както веднъж ти казах, това е бар и ти си клиент. Когато искаш, тогава идваш. Свикнал съм. Не ми обръщай внимание — просто си приказвам.
Тя повика бармана, поръча си коктейл и се вторачи в мен.
— Доста обикновено си облечен, може би за разнообразие?
— Тази сутрин ходих да плувам и не се преоблякох. Нямах време — отвърнах. — Но и така не е зле, струва ми се. Повече приличам на себе си.
— Изглеждаш по-млад. Никой не би ти дал трийсет и седем.
— И на теб.
— Но не изглеждам и на дванайсет — каза тя.
— Така е.
Барманът й донесе коктейла. Тя отпи глътка и притвори очи, сякаш дочуваше далечна мелодия. Видях все същите малки бръчици над клепачите й.
— Знаеш ли, Хаджиме, колко често си спомнях за вашите коктейли? Много ми харесват. Някак особени са.
— Пътува до далечно място ли?
— Защо така си помисли? — попита тя.
— Така изглеждаш — отвърнах. — Сякаш се връщаш от далечно пътешествие.
Шимамото ме погледна и кимна.
— Аз дълго… — поде тя и млъкна, сякаш си спомни нещо. Като че се опитваше да подбере думите. Но не успяваше. Прехапа устна и пак се усмихна. — Няма значение. Извинявай. Трябваше, разбира се, да намеря начин да ти се обадя. Но ми се искаше някои неща да си останат такива, каквито са. Замразени, така да се каже. Да дойда ли тук или не… Дойда ли, значи съм тук. Не дойда ли, значи съм другаде.
— И никога не си някъде по средата?
— Никога — отсече Шимамото. — Защото по средата няма нищо.
— А там, където по средата няма нищо, няма и среда — рекох.
— Точно така.
— С други думи, където няма кучета, няма и кучешки колиби.
— Да — каза тя и ме погледна шеговито. — Знаеш ли, че имаш особено чувство за хумор.
Музикантите от триото засвириха „Нещастните влюбени“. Често изпълняваха това парче. Известно време седяхме и мълчаливо слушахме музиката.
— Може ли да те питам нещо?
— Разбира се — отвърнах.
— Какво е общото между теб и тази мелодия? Забелязах, че когато си тук, винаги я изпълняват. Задължителен номер в програмата ли е?
— Не бих казал. Просто знаят, че я харесвам.
— Красива мелодия.
— И доста сложна. Разбрах това, след като я слушах няколко пъти. Не всеки музикант може да я изпълни. Изискват се специални умения. „Нещастните влюбени“. Дюк Елингтън и Били Стрейхорн. Стара е вече, от петдесет и седма, ако не се лъжа.
— Защо ли се нарича „Нещастните влюбени“?
— Защото се пее за влюбени, които са се родили под нещастна звезда. Не им е провървяло. Това е песен за Ромео и Жулиета. Елингтън и Стрейхорн са я съчинили за едно представление на Шекспировия фестивал в Онтарио. Първите й изпълнители са били Джони Ходжис, който на алт саксофон е изсвирил партията на Жулиета, а Пол Гонсалвес на тенор саксофон — тази на Ромео.
— Влюбени, родени под нещастна звезда — рече Шимамото. — Сякаш е за нас.
— Ние влюбени ли сме?
— А нима не сме?
Погледнах я. Тя вече не се усмихваше. Само в очите й блещукаха бледи звездички.
— Шимамото-сан, та аз не знам нищо за теб. Чувствам го всеки път, когато те погледна в очите. Всъщност знам съвсем мъничко от времето, когато беше на дванайсет. За момичето, с което бяхме съседи и съученици. Но това беше преди двайсет и пет години. Туистът беше на мода и хората все още пътуваха с трамвай. Нямаше касетофони, нито дамски превръзки, нито влакове-стрела, нито диетични продукти. Отдавна беше. Нищо друго не знам за теб — останалото е обвито в мрак.
— Това ли се чете в очите ми — че не знаеш нищо за мен?
— Нищо не е написано в тях — отвърнах. — Написано е в моите. Просто виждам отражението му в твоите.
— Хаджиме — каза тя. — Знам, че не постъпвам добре, като не ти разказвам за себе си. Но не мога да го направя. Не говори повече за това.
— Добре, няма. Бъди спокойна. Пак говорех на себе си.
Шимамото вдигна ръка към яката на жакета си и, докосвайки с пръсти брошката с форма на риба, се заслуша мълчаливо в изпълнението на триото. Когато свърши, тя аплодира музикантите и отпи от коктейла си. После въздъхна дълбоко и се обърна към мен.