— Да, шест месеца не са малко време. Но сега по всяка вероятност ще мога да идвам тук, поне известно време.
— Все същите вълшебни думички — казах.
— Вълшебни думички?
— „По всяка вероятност“, „известно време“.
Тя се усмихна и ме погледна. Извади цигара от чантичката си и я запали със запалка.
— Когато те гледам, понякога имам чувството, че виждам далечна звезда — продължих аз. — Тя излъчва ярка светлина, която обаче е пътувала десетки хиляди години. Може звездата вече да не съществува. Но понякога светлината ми се струва по-истинска от всичко.
Шимамото мълчеше.
— Ето че дойде. Тук си — продължих. — Поне на мен така ми се струва. Макар че може и да не си ти, а твоята сянка. А ти да си на друго място. А може и вече да те няма, да си изчезнала отдавна. Протягам ръка — искам да се убедя, че си тук, но ти отново се криеш зад думичките — „може би“, „известно време“. Така ли ще продължаваме и занапред?
— Вероятно. Поне засега — отвърна тя.
— Ето че не само аз имам особено чувство за хумор — усмихнах се.
Тя също се усмихна — сякаш след дъжд облаците се бяха разкъсали и иззад тях се беше показало слънцето. В малките, топли бръчици в ъглите на очите й се съдържаше обещание за нещо прекрасно.
— Хаджиме, донесох ти подарък — рече тя и ми подаде нещо, обвито в красива хартия и завързано с тънка червена панделка.
— Прилича на грамофонна плоча — предположих, съдейки по големината и формата.
— Да, Нат Кинг Коул. Същата, която слушахме заедно. Спомняш ли си? Подарявам ти я.
— Благодаря. Но защо ми я подаряваш? Все пак е спомен от баща ти.
— Останали са ми и други. Тази е за теб.
Загледах се в опакованата плоча. Не след дълго всички звуци около мен — шумът от гласовете и музиката — заглъхнаха, сякаш ги отнесе стремително водно течение. Останахме само тя и аз. Всичко друго беше илюзия, клатещи се декори от папиемаше. Истински бяхме само ние — аз и Шимамото.
— Съгласна ли си да отидем някъде и да я послушаме заедно? — предложих.
— Страхотна идея — отвърна тя.
— Имам малка вила в Хаконе. Никой не живее там. Има и стереоуредба. С кола се стига за час и половина.
Шимамото погледна часовника си, после мен.
— Предлагаш да отидем сега ли?
— Да.
Тя притвори очи.
— Но вече минава десет. Ако тръгнем сега, ще се върнем много късно.
— Няма никакви проблеми. Имаш ли нещо против?
Тя пак погледна часовника си и затвори за десетина секунди очи. Когато ги отвори, изражението й беше съвсем различно — сякаш през тези няколко мига бе успяла да се пренесе много далеч, да остави там нещо и пак да се върне.
— Добре. Да вървим.
Обадих се на управителя на заведението и му казах да се погрижи за всичко в мое отсъствие — да заключи касата, да пресметне оборота и да внесе парите в банковия клон, до който имахме денонощен достъп. После отидох до вкъщи за БМВ-то, което беше в подземния гараж. Позвъних на жена си от най-близкия автомат и й казах, че заминавам за Хаконе.
— Сега ли? — учуди се тя. — Защо заминаваш за Хаконе по това време?
— Трябва да обмисля на спокойствие нещо.
— Значи няма да се прибереш тази нощ?
— Вероятно не.
— Извинявай, Хаджиме. Дълго мислих и разбрах, че съм постъпила глупаво. Не ми се сърди. Ти беше прав. Продадох всички акции. Ела си, чу ли?
— Не ти се сърдя, Юкико. Изобщо не ти се сърдя. Забрави за това. Просто искам да остана сам една вечер, за да помисля. Само една вечер.
Тя дълго мълча и накрая рече:
— Добре. — Гласът й издаваше силна умора. — Върви. Но карай много внимателно, защото вали.
— Ще внимавам.
— Знаеш ли, толкова много неща не разбирам. Преча ли ти?
— Изобщо не ми пречиш — отвърнах. — Това няма нищо общо с теб. Проблемът е по-скоро у мен. Не се измъчвай, чуваш ли? Просто искам да помисля насаме.
Затворих телефона и се отправих към бара. Явно Юкико през цялото време беше мислила за разговора ни по обед. По гласа й разбрах, че е уморена и объркана. Стана ми жал за нея. Дъждът не спираше да се лее. Отворих вратата на колата, за да влезе Шимамото.
— На никого ли няма да се обадиш преди да тръгнем? — попитах я.