Тя поклати глава, обърна се към прозореца и притисна лице към стъклото, както когато се връщахме от летище „Ханеда“.
Трафикът по пътя до Хаконе не беше голям. В Ацуги напуснахме магистрала Томей и поехме по местната автострада в посока към Одавара. Стрелката на километража се колебаеше между 130 и 140 километра. От време на време дъждът преминаваше в истински порой, но аз бях пропътувал този път многократно и познавах добре всеки завой, всяко изкачване и спускане. През цялото време почти не говорехме. Включих радиокасетофона и се съсредоточих върху пътя. Зазвуча тихо Моцартов квартет. Потънала в мисли, Шимамото гледаше през прозореца. От време на време поглеждаше към мен. Тогава гърлото ми пресъхваше. За да потисна вълнението си, няколко пъти преглъщах.
— Хаджиме — заговори тя, когато наближавахме Кудзу. — Като че не слушаш много често джаз извън бара?
— Така е. Почти не слушам джаз. Предпочитам класическа музика.
— Защо?
— Може би защото слушам твърде много джаз, когато съм на работа, и извън бара ми се слуша нещо различно — класика или рок… Но не и джаз.
— А жена ти какво слуша?
— Обикновено каквото слушам аз. Няма специални предпочитания. Не си спомням да си е пускала сама някоя плоча. Дори не съм сигурен, че знае как се включва уредбата.
Шимамото се присегна към кутията с касетките и извади няколко. На едната бяха записани детски песнички, които аз и децата пеехме в колата. „Кученцето-полицай“, „Лаленцето“ — японският вариант на най-големите хитове на Барни. С удивление, като на нещо странно, тя погледна една касета с картинка на Снупи.
— Хаджиме — рече Шимамото след кратко мълчание и отново се обърна към мен. — Като те гледам да шофираш, си мисля: „Дали да не сграбча кормилото и да го завъртя рязко?“ Ще се разбием, нали?
— Да, ще загинем. Движим се със 130 километра в час.
— Не ти ли се иска да умрем заедно?
— Мога да измисля по-приятни начини за умиране — засмях се аз. — И освен това още не сме слушали плочата. Нали затова сме тръгнали на път?
— Добре. Спокойно. Няма да направя нищо такова. Но тази мисъл ми минава от време на време през ума.
Беше едва началото на октомври, но нощите в Хаконе бяха хладни. Щом пристигнахме, включих осветлението и веднага запалих газовата печка в гостната. Извадих от шкафа бутилка бренди и две чаши. Скоро в стаята стана топло. Седнахме, както някога, един до друг на дивана и аз поставих плочата на Нат Кинг Коул върху диска на грамофона. Чашите ни отразяваха червеникавите езичета на огъня в печката. Шимамото седеше със събрани под себе си крака. Едната й ръка лежеше на облегалката на дивана, а другата на коленете. Също като някога. Тогава тя като че се стесняваше да показва краката си и този навик й бе останал и досега, дори след операцията. Нат Кинг Коул пееше „На юг от границата“. Толкова отдавна не бях чувал тази мелодия.
— Когато слушах в детството си тази плоча, страшно ми се искаше да разбера какво има там, на юг от границата — казах.
— Аз също — рече Шимамото. — Знаеш ли колко бях разочарована, когато по-късно прочетох текста на песента на английски. Оказа се, че това е просто песен за Мексико. А пък аз все си мислех, че на юг от границата има нещо такова…
— Какво?
Тя прокара ръка през косата си, отмятайки я назад.
— Не знам. Нещо много красиво, голямо и… меко.
— Нещо много красиво, голямо и меко — повторих. — А яде ли се?
Тя се засмя. Белите й зъби блеснаха.
— Едва ли.
— А поне може ли да се докосне?
— Може би.
— Пак „може би“.
— Какво да се прави, в света има много неопределеност — отвърна Шимамото.
Протегнах ръка към облегалката на дивана и докоснах пръстите й. Толкова отдавна не я бях докосвал — от деня, в който се върнахме със самолет от Ишикава. Тя усети докосването ми, вдигна за миг поглед към мен и веднага го сведе.
— На юг от границата, на запад от слънцето — каза.
— На запад от слънцето ли? Какво има на запад от слънцето?
— Чувал ли си за болестта сибирска треска?
— Не.
— Чела съм за нея преди доста време. Може би още в училище, в осми или девети клас. Но не помня заглавието на книгата. От сибирска треска боледуват предимно селяните в Сибир. Опитай се да си представиш следното: ти си селянин и живееш съвсем сам в дивата сибирска тайга. Ден след ден превиваш гръб над ралото, разораваш нивите си с пот на челото. Наоколо, докъдето ти стига погледът, няма нищо. Накъдето и да се обърнеш, виждаш само хоризонта — на север, на изток, на юг, на запад — все същото. И нищо друго. Сутрин слънцето изгрява и ти отиваш да работиш на полето. Когато застане над главата ти, значи е дошло време за обяд. Щом започне да клони към залез, се връщаш у дома да спиш.