— Не е като да държиш бар в Аояма.
— Не е — усмихна се тя и наклони леко глава. — И това се повтаря ден след ден, година след година.
— Но зиме в Сибир не работят на полето.
— Да, зиме си почиват — съгласи се тя. — Остават си вкъщи, там също има достатъчно работа. Дойде ли пролетта, пак излизат. Та, представи си, че ти си такъв селянин.
— Представих си.
— Идва ден, когато нещо в теб умира.
— Умира ли? Какво искаш да кажеш?
— Не знам — поклати глава тя. — Нещо… Всеки ден виждаш как слънцето изгрява от изток, изминава своя път по небето, после залязва на запад и нещо в теб се прекършва и умира. Захвърляш плуга и с празна от мисли глава тръгваш на запад. На запад от слънцето. Вървиш ден след ден като луд — не ядеш, не пиеш, докато не паднеш мъртъв на земята. Това е сибирската треска — hysteria siberiana.
Опитах се да си представя сибирски селянин, лежащ мъртъв на земята и попитах:
— Но какво има там, на запад от слънцето?
Шимамото пак поклати глава.
— Не знам. Може би нищо. А може и да има нещо. Във всеки случай е различно от онова, което е на юг от границата.
Нат Кинг Коул запя „Преструвай се“ и Шимамото си затананика тихичко, както някога:
— Знаеш ли — заговорих аз, — след като си замина последния път, дълго мислих за теб. Почти половин година, всеки ден, от сутрин до вечер. Опитвах се да се заставя да не мисля, но не можех. И ето до какво заключение стигнах: не искам пак да те загубя. Не мога да живея без теб. Не искам пак да чувам думите „може би“ и „известно време“… Ще кажеш, че няма да се виждаме известно време и ще изчезнеш нанякъде. И никой няма да знае кога ще се върнеш. Може никога повече да не се върнеш и аз може да не те видя пак. Как ще живея без теб? Няма да издържа. Животът ми ще е безсмислен.
Шимамото ме погледна мълчаливо с неизменната усмивка, на която нищо не можеше да повлияе, но пък и не беше ясно какво се крие зад нея. Пред тази усмивка сякаш за миг изгубих всичките си усещания и емоции. Престанах да разбирам кой съм, къде съм. И все пак след малко намерих думите, които исках да кажа:
— Обичам те. Чувствата ми към теб не могат да се сравнят с нищо друго и не искам да ми бъдат отнети, защото никога няма да се повторят. Вече няколко пъти те губих. Не биваше да те оставя да си тръгнеш. През тези месеци окончателно се убедих, че те обичам, че не мога да живея без теб и че не искам да ме напускаш.
След като изслуша признанието ми, Шимамото затвори очи. Огънят в печката гореше, Нат Кинг Коул пееше старите си песни. „Трябва да кажа още нещо“, помислих си аз, но нищо не ми хрумваше.
— Чуй ме, Хаджиме — подзе тя. — Изслушай ме внимателно, защото е много важно. Вече ти казах, че не признавам средното положение. Можеш да получиш от мен или всичко, или нищо. Това е основният принцип. Ако не възразяваш, нека всичко между нас да остане както си е. Не знам колко време ще караме така, но ще направя всичко възможно да е по-дълго. Когато мога, ще идвам при теб, но не и когато не мога. Не мога да идвам винаги когато искаш. Ако това условие е приемливо за теб и не искаш пак да си замина, трябва да ме вземеш цялата, с всичко, с целия багаж, който нося, така да се каже. Но тогава и ти ще си ми нужен целият. Разбираш ли ме? Разбираш ли какво означава това?
— Да — казах.
— И все още искаш да сме заедно?
— Вече съм решил, Шимамото. Непрекъснато мислех за това, докато те нямаше, и взех решение.
— Но, Хаджиме, ти имаш жена и две деца. Обичаш ги и са ти много скъпи.
— Разбира се, че ги обичам. Много. И се грижа за тях. И все пак нещо липсва. Имам семейство, работа и би било грехота да се оплаквам. Може да се каже, че съм щастлив. И все пак, когато отново те срещнах преди една година, разбрах, че нещо липсва. Какво още искам от живота? Каква е тази вечна жажда, която нито жена ми, нито децата не могат да утолят? Само един човек в целия свят е в състояние да направи това. Ти. Едва сега разбрах каква жажда съм търпял през всичките тези години. И за мен няма връщане назад.
Шимамото ме прегърна и отпусна глава на рамото ми. Топлото й нежно тяло се притисна към моето.