— Може ли отначало да го правя така, както искам? Позволяваш ли ми?
— Всичко ти позволявам. Само не ме яж.
— Не говори и не ме гледай, защото малко се смущавам.
— Добре, няма — обещах й аз.
Както бях коленичил на пода, Шимамото ме прегърна с лявата си ръка през талията, а с дясната събу чорапите и пликчетата си, без да сваля роклята, и започна с устни и език да лиже члена и тестисите ми. Без да ги изпуска от устата си, започна бавно да движи ръката си, след като я пъхна под роклята.
Мълчах. Какво можех да кажа? Виждах, че на нея така й харесва. Гледах движенията на устните, езика й и на ръката й под роклята и си спомних онази Шимамото, която бях видял на паркинга пред залата за боулинг — вцепенена и бледа като платно. Ясно си спомних стаената дълбоко в очите й непрогледна пустота, вледенена като подземен глетчер. И тишината, толкова дълбока, че всмуква всички звуци. И мразовития въздух, изпълнен от тази абсолютна тишина.
Тогава за пръв път в живота си се срещнах лице в лице със смъртта. Не ми се беше случвало да видя как някой умира пред очите ми и представата ми за смъртта бе неопределена. Но тогава я видях в целия й ужас, на няколко сантиметра от лицето си. „Ето я смъртта“, помислих си и я чух да ми казва: „Почакай, ще дойде и твоят ред“. Накрая всеки попада в тези безкрайно самотни дълбини и потъва в извора на мрака и пустотата, откъдето никога няма да се чуе нито един звук. Заставайки пред тази бездънна черна дупка, изпитах парализиращ, спиращ дъха страх.
Взирайки се в смразяващата, мрачна бездна, аз я зовях отново и отново: „Шимамото! Шимамото!“, но гласът ми се губеше в безкрайното нищо. Виках с все сила, но очите й не реагираха на моите призиви. Дишането й си оставаше равномерно и леко като полъх и само то свидетелстваше, че е още жива. Но очите й ми казваха, че тя вече е във властта на смъртта.
Взирах се в мрака в очите й, виках я и не можех да се избавя от усещането, че и аз затъвам все по-навътре в тази бездна. Тя ме засмукваше като вакуум. Все още помня огромната й мощ. Тя и сега искаше да ме погълне.
Стиснах очи и се помъчих да прогоня този кошмар.
Протегнах ръка и погалих косите й, докоснах ушите, поставих ръка на челото. Тялото й бе топло и меко. Смучеше пениса ми с такова увлечение, сякаш се опитваше да изсмуче самия ми живот. Ръката й продължаваше да се движи между краката й, сякаш общуваше с някого на таен език. След малко свърших в устата й и тя погълна спермата до последната капка; ръката й спря да се движи и очите й се затвориха.
— Извинявай — чу се гласът й.
— За какво? — учудих се аз.
— Много исках да го направя по този начин. Умирам от срам, но това ми бе много необходимо. То е нещо като ритуал за нас двамата. Разбираш ли?
Притеглих я към себе си и лекичко потърках топлата й буза със своята. Повдигнах косата й, целунах я по ухото, погледнах очите й и видях там отражението на лицето си. В тяхната бездънна дълбина имаше извор и блещукаше слаба светлинка. „Огънчето на живота, помислих си. Някога ще угасне, но сега свети“. Шимамото ми се усмихна. В ъгълчетата на очите й се образуваха познатите бръчици. Целунах ги.
— А сега можеш да ме съблечеш — каза ми тя. — И да правиш каквото поискаш. Твой ред е.
— Може би ми липсва въображение, но аз предпочитам обичайния начин — рекох.
— Добре. И на мен ми харесва.
Свалих роклята и сутиена й, положих я на леглото и я обсипах с целувки. Погледнах всяка извивка на тялото й, докоснах го навсякъде, целунах го навсякъде, като се стараех да открия всичко и да го запазя в паметта си. Много години бяхме пропътували до този ден и аз като Шимамото не исках да бързам. Сдържах се до момента, в който повече не можех, и тогава бавно проникнах в нея.
Любехме се отново и отново — ту нежно, ту страстно и заспахме едва на разсъмване. Веднъж, когато телата ни пак се сляха, Шимамото изведнъж се разрида неудържимо и като обезумяла ме заудря с юмруци по гърба и плещите. Притиснах я силно към себе си. Стори ми се, че ако не я държа здраво, ще се разлети на парчета. Дълго я галих по гърба, като се опитвах да я успокоя. Целувах шията й и приглаждах с пръсти косата й. Тя вече не бе невъзмутимата и сдържана Шимамото, която познавах. Ледът, сковавал душата й години наред, бе започнал да се топи и да изплува на повърхността. Долових полъха му, признаците на присъствието му. Треперенето на притихналата в обятията ми Шимамото се предаваше и на мен, а с него и чувството, че вече е моя и никога повече няма да се разделим.