— Искам да знам всичко за теб — казах й. — Как си живяла досега, къде живееш сега, с какво се занимаваш? Омъжена ли си или не? Всичко. И никакви тайни занапред, защото не мога повече така.
— Утре — отвърна тя. — Утре ще ти разкажа всичко. Не ме питай дотогава за каквото и да било. Днес не знаеш нищо. Ако сега ти разкажа всичко, за теб вече няма да има път назад.
— Аз и не възнамерявам да се върна. А и кой знае, утрешният ден може да не настъпи. И аз никога няма да разбера какво криеш от мен.
— По-добре да няма утре — рече тя. — Така никога няма да разбереш.
Понечих да й отговоря, но тя затвори устата ми с целувка.
— Предпочитам плешивите лешояди да изкълват това „утре“. Дали тази храна е подходяща за тях, как смяташ?
— Да, ще им хареса. По принцип те се хранят с изкуство, но и „утре“ става.
— А обикновените лешояди ядат…
— … мърша, човешки трупове — казах аз. — Те са съвсем различни от плешивите.
— Значи плешивите лешояди ядат изкуство и „утрешни дни“?
— Точно така.
— Много хубаво меню!
— А за десерт си хапват каталози за новоизлезли книги.
— И все пак, до утре — засмя се Шимамото.
Утрото все пак настъпи. Когато се събудих, нея я нямаше. Дъждът бе спрял и през прозореца на спалнята се лееше ярка, прозрачна слънчева светлина. Часовникът показваше девет и нещо. Във възглавницата до мен бе останала малка вдлъбнатина от главата на Шимамото. Станах от леглото и отидох да я потърся в гостната, погледнах в кухнята, в детската, във ваната, но никъде я нямаше. Дрехите и обувките й, които бе оставила в антрето, също ги нямаше. Дълбоко си поех дъх, опитвайки се да се върна в реалността, ала тази реалност бе необичайна и странна — не такава, каквато бе, преди да заспя. И изобщо не ми допадаше.
Облякох се и излязох. БМВ-то бе там, където го бях паркирал снощи. Може би все пак Шимамото се бе събудила рано и бе излязла да се разходи. Обиколих около къщата, после седнах в колата и поех из околността. Добрах се чак до съседното градче — но безрезултатно, от нея нямаше и следа. Върнах се във вилата, но тя не бе там. Помислих си, че може да е оставила някаква бележка и претършувах къщата, но така и не намерих нищо. Нямаше и следа, че тя до неотдавна бе тук.
Без Шимамото в къщата бе пусто и задушно. Въздухът бе изпълнен с грапави прашинки, които дразнеха гърлото ми при всяко вдишване. Спомних си за грамофонната плоча на Нат Кинг Коул, която тя ми беше подарила. Но и нея никъде я нямаше. Явно я бе отнесла със себе си.
Шимамото пак бе изчезнала, като този път дори не ми бе оставила надежда, че след известно време ще се срещнем отново.
15
Прибрах се в Токио към четири часа следобед. Бях се надявал, че Шимамото ще се върне и бях останал във вилата в Хаконе до обед. За да не се превърне чакането в мъчение, почистих кухнята и пренаредих всички дрехи в гардеробите. Тишината бе потискаща; от време на време чувах птичи гласове и бученето на преминаващите автомобили, но те звучаха някак неестествено. Сякаш неведома сила изопачаваше всеки звук. Седях и чаках нещо да се случи. Нещо трябваше да се случи. Не можеше всичко да свърши по този начин.
Ала нищо не се случи. Шимамото бе от хората, които вземеха ли решение, после не го променяха. Трябваше да се върна в Токио. Ако искаше да се свърже с мен, тя щеше да дойде в джаз клуба, но това ми се струваше малко вероятно. Във всеки случай, оставането ми във вилата в Хаконе вече беше безсмислено.
Трудно ми беше да се съсредоточа при шофирането по обратния път до Токио. Пропусках завои, няколко пъти не забелязах светофара, престроявах се в погрешните платна. Оставих колата на паркинга пред бара, обадих се на Юкико от един уличен автомат и казах, че съм се върнал и отивам директно на работа.
— Притесних се за теб. Можеше поне да се обадиш — хладно каза тя.
— Добре съм. Не се безпокой. — Не знаех как й звучи гласът ми по телефона. — Малко се забавих, затова отивам право в офиса. Трябва да прегледам отчета. А оттам — директно в бара.
Седнах зад писалището си в офиса и така си останах до вечерта, в пълно бездействие. Седях и мислех за случилото се през миналата нощ. Шимамото като че ли въобще не бе спала, а бе изчакала да заспя и си бе отишла призори. Чудех се как ли се е върнала в града? Разстоянието до шосето не беше близо, а и в такъв ранен час бе почти невъзможно да хване автобус или такси по хълмовете на Хаконе. Освен това обувките й бяха с високи токчета.