Защо ли е трябвало да си тръгне така? Този въпрос ме измъчваше по целия път до Токио. Обрекли се бяхме един на друг и се бяхме любили, забравяйки за всичко друго. И все пак, след всичко, което се бе случило между нас, тя ме бе изоставила, без каквото и да било обяснение. Дори плочата бе взела, а бе казала, че ми е подарък. Трябваше да има някакъв смисъл, някаква причина за тази й постъпка… Не можеше просто така да й щукне и да си замине. Блъсках си ума над различни варианти, но така и не намерих логично обяснение. Крайният резултат от умуването ми бе тъпо главоболие. Почувствах непреодолима умора, седнах на дивана в офиса си, облегнах се на стената и затворих очи. Вече нямах сили да ги отворя. В състояние бях единствено да се отдам на спомени от миналата нощ. Те се връщаха отново и отново като безкрайно повтарящ се запис на филмова лента. Спомнях си я, легнала гола и със затворени очи край печката. Шията й, гърдите, раменете, пубиса, под който се криеше най-интимното, гърба, талията, бедрата. Всичко бе толкова близко и ярко. По-близко и ярко от самата реалност.
Не можех повече да остана сам в тази тясна стая, в обкръжението на тези живи видения, които ме подлудяваха. Излязох и заскитах безцелно из района. После отидох в джаз клуба и се избръснах в мъжката тоалетна. От сутринта не бях мил лицето си и от вчера не се бях преобличал. Никой в клуба не каза нищо, но забелязах, че хората от персонала ме поглеждат с недоумение. Не ми се връщаше вкъщи. Ако сега застанех пред Юкико, всичко щях да й призная — че обичам Шимамото, че прекарах с нея нощта, че се каня да зарежа дома си, децата, работата…
Разбира се, че трябваше да й кажа всичко, но не можех. Трудно ми беше да различа правилното от погрешното, да проумея какво става с мен. Затова и не отидох вкъщи, а в клуба и реших да чакам Шимамото, макар и прекрасно да знаех, че тя няма да дойде. Просто нищо друго не ми оставаше. Първо се отбих в другия бар, да проверя няма ли я там, после седнах пред плота в „Гнездото на червеношийката“ и останах там до затварянето на заведението. Размених две-три приказки с някои от редовните посетители, кимах в отговор, но мислите ми бяха другаде. Пред очите ми бе тялото на Шимамото. Представях си колко нежно ме приемаше то. И как тя извикваше името ми. Всеки път, когато телефонът звънеше, сърцето ми се разтуптяваше.
Барът затвори, посетителите се разотидоха, но аз останах. Пиех, но не можех да се напия. Всъщност колкото повече се наливах, толкова повече се проясняваше мисленето ми. Прибрах се към два часа. Юкико не спеше, чакаше ме да се върна. Не ми се спеше. Седнах сам край масата в кухнята и си налях уиски. Юкико дойде след малко и също взе една чаша.
— Пусни някаква музика — каза тя. Взех първата попаднала ми касета, поставих я в магнетофона и намалих звука, за да не се събудят децата. Седяхме един срещу друг, пиехме уиски и мълчахме.
— Имаш любовница, нали? — накрая попита Юкико и ме погледна в очите.
Кимнах. Думите й прозвучаха отчетливо и сериозно. Колко ли пъти си ги беше повтаряла наум, преди да ги изрече?
— Обичаш я и отношенията ви са сериозни?
— Да — издумах аз. — Сериозни са, но не е точно онова, което си мислиш.
— Откъде знаеш какво си мисля? Наистина ли смяташ, че знаеш какво може да си мисля?
Не отговорих. И Юкико мълчеше. Тихо звучеше музика — на Вивалди или Телеман. На единия от двамата.
— Надали знаеш какво си мисля — продължи тя. Говореше бавно, като отчетливо изговаряше всяка дума, сякаш обясняваше на дете. — Нямаш и бегла представа.
Като разбра, че не се каня да отговоря, тя взе чашата си и отпи глътка уиски. Бавно поклати глава.
— Не съм чак толкова глупава. Живея с тебе, спя с тебе. Разбрах, че от известно време има друга.
Гледах я и мълчах.
— Не те виня — продължи тя. — Обикнал си друга, нищо не може да се направи. Обичаш, когото обичаш. Не съм ти достатъчна. Знам го. Досега живяхме нормално, ти се отнасяше добре с мен. Бях много щастлива с теб. Може би все още ме обичаш, но вече всичко е ясно — не съм ти достатъчна. Рано или късно това щеше да се случи. Затова не те обвинявам, че си обикнал друга жена. Дори не ти се сърдя. Може би е странно, но е така. Изпитвам просто болка, много силна болка. Знаех, че ще боли, но не предполагах, че ще е толкова силно.
— Прости ми.
— Не е необходимо да искаш прошка. Ако желаеш да ме напуснеш, добре, не те задържам. Ще ме напуснеш ли?
— Не знам — отвърнах аз. — Бих искал да ти обясня…