С настъпването на новата седмица се случиха няколко странни неща, сякаш се бяха притаили в очакване на удобния момент. В понеделник сутринта случайно си спомних за плика със стоте хиляди йени и реших да го отворя. Сякаш нещо ме подтикна да направя това. Преди няколко години бях поставил плика в едно чекмедже в писалището на офиса ми, във второто чекмедже от горе на долу, което се заключваше. Когато се нанесох в този офис, в същото чекмедже поставих още няколко ценни вещи. От време на време го отварях, за да се уверя, че всичко си е на мястото, и дори не докосвах плика. Обаче сега го нямаше. Чудно нещо. Бях напълно сигурен, че никъде не съм го местил. За всеки случай прерових и другите чекмеджета, ала не го открих.
Опитах се да си спомня кога го бях видял за последен път. Точната дата ми се губеше. Не бе много отдавна, но не беше и наскоро. Може би преди един-два месеца, най-много три.
Седнах почуден на стола и се загледах в чекмеджето. Може би някой се беше вмъкнал в стаята, бе отключил чекмеджето и бе задигнал плика. Малко бе вероятно, защото другите пари и ценности си бяха на мястото. Но не изключвах и това. А може и несъзнателно да съм изхвърлил плика и да съм забравил. Случват се и такива неща. „Какво пък, може и да е за добро — казах си. — Та нали и без това възнамерявах да се избавя от него. А така всичко се реши от само себе си“.
Ала сега, когато се убедих, че пликът е изчезнал, всичко се обърка в ума ми: пликът все пак го имаше, но на мен започна да ми се струва, че не е съществувал. Обзе ме странно усещане, подобно на замаяност. Колкото и да се опитвах да се убедя, че това е глупаво, представата, че пликът никога не го е имало, се разрастваше в мен, грубо нахлуваше в съзнанието ми, като сломяваше и лакомо поглъщаше някогашната ми увереност в неговото съществуване.
Нашата памет и усещанията ни са несъвършени и несигурни. Затова ние винаги разчитаме на една друга, сигурна реалност, потвърждаваща истинността на случващото се. Доколко е реално това, което считаме за реално или то е такова просто, защото така смятаме? В много случаи е невъзможно да се отговори на този въпрос. И за да представим реалността като истинска, ни е необходима друга, да я наречем гранична реалност, която се свързва с истинската. Обаче тази гранична реалност изисква трета реалност, която да служи за нейно основание. В съзнанието ни се създава една безкрайна верига и в известен смисъл тя е тази, която поражда в нас усещането, че съществуваме. Но понякога тази верига се прекъсва на някое място и тогава човек престава да разбира коя е истинската реалност — тази, която е в единия край на прекъснатата верига, или другата.
Явно при мен се бе получил подобен разрив. Затворих чекмеджето и реших да забравя напълно за това. Трябваше да хвърля тези пари още когато попаднаха в ръцете ми. Задържането им беше грешка.
Същата седмица, в сряда следобед шофирах по Гайен Хигашидори и забелязах една жена, която в гръб много приличаше на Шимамото. Тя беше със син памучен панталон, бежово манто и бели спортни обувки. И тя накуцваше с единия крак. Като я видях, всичко около мен сякаш застина. От силното вълнение буца заседна на гърлото ми и дъхът ми секна. „Шимамото! Тя е!“, помислих си. Придвижих се малко напред, за да я разгледам в огледалото за обратно виждане, но лицето й бе скрито в тълпата. Ударих спирачки и от клаксона на колата, движеща се зад моята, се чу продължително свирене. Фигурата, дължината на косата бяха досущ като на Шимамото. Исках веднага да спра колата, но край шосето нямаше нито едно свободно място за паркиране. След около двеста метра най-сетне намерих едно и успях да вмъкна колата. Затичах се назад, но жената вече я нямаше никъде. Залутах се отчаяно сред навалицата. „Тя куца, значи няма как да е отишла далече!“, въртеше се из главата ми. Разблъсквах пешеходците, мятах се от едната страна на улицата в другата, изтичах на надлеза и оттам разгледах преминаващите отдолу хора. Ризата ми плувна в пот. И едва тогава проумях, че тази жена не е Шимамото, защото куцаше с другия крак. А Шимамото вече изобщо не куцаше.
Тръснах глава и въздъхнах дълбоко. С мен наистина нещо не беше наред. Виеше ми се свят, чувствах се изнемощял. Облегнах се на светофара и се загледах в краката си. Зеленият сигнал се смени с червен, после отново светна зелено. Хора пресякоха улицата, идваха други, спираха, чакаха и също преминаваха, докато аз стоях неподвижно облегнат на стълба и с мъка си поемах въздух.