Накрая вдигнах глава и пред себе си видях лицето на Идзуми. Тя беше в едно такси, спряло току пред мен, бе на задната седалка и ме гледаше от прозореца. Таксито бе спряло на червен светофар. Лицата ни бяха на не повече от метър едно от друго. Вече не беше седемнайсетгодишното момиче, което познавах някога, но веднага разбрах, че е тя. Момичето, с което се прегръщахме преди двайсет години, момичето, което бях целунал за пръв път в живота си. В онзи далечен есенен ден се бе съблякла пред мен и бе изгубила закопчалката на жартиера си. Двайсет години не са малко време, хората се променят, но аз знаех, че е тя. „Децата се боят от нея“, спомних си думите на съученика си. Тогава не разбрах какво има предвид той. Но сега, когато Идзуми бе пред мен, всичко разбрах. Лицето й бе напълно безизразно. Не, по-точно е да се каже така: „На лицето й нямаше никакви признаци на онова, което наричаме изражение“. Хрумна ми сравнението със стая, от която са изнесли всички мебели. И това безчувствено, опустошено лице, напомнящо ми дъното на дълбоко море, мъртво и безмълвно, не откъсваше поглед от мен. Или поне така ми се стори. Във всеки случай погледът й бе устремен право в мен. Но той беше безкрайно отнесен и изразяваше само една безкрайна пустота.
Застинах смаян на мястото си. Едва се държах на краката си, с мъка си поемах дъх. За миг се лиших от чувство за реалност на случващото се, престанах да разбирам кой съм, къде съм и сякаш изгубих формата си, разтопих се до лепкава и гъста каша. Почти машинално протегнах ръка, докоснах стъклото, зад което бе Идзуми, и го погалих с пръсти. Не знам защо. Няколко минувачи се спряха и ме загледаха почудени. Бавно галех през стъклото нейното безлико лице. Идзуми дори не шавна, не мигна нито веднъж. Мъртва ли беше? Не, жива беше. Тя живееше в този пуст, безшумен свят зад стъклото. Върху неподвижните й устни бе застинало едно безкрайно и безначално небитие.
Светна зелено и таксито потегли. Лицето на Идзуми остана безизразно докрай. Стоях като закован на мястото си и гледах как таксито изчезва в потока от автомобили.
Върнах се в колата си и се тръшнах на седалката. Трябваше да се махна оттам. Понечих да включа двигателя и тогава внезапно ми прилоша, едва не повърнах. Стиснах волана с двете си ръце и останах така около петнайсет минути. Под мишниците ми бе избила пот, цялото ми тяло вонеше. Това не бе тялото, което Шимамото докосваше нежно с устни и език, а тялото на мъж на средна възраст, излъчващо неприятна миризма.
След известно време дойде някакъв полицай и почука на прозореца. Отворих го.
— Спирането тук е забранено — рече той и огледа колата отвътре. — Преместете се другаде.
Кимнах и включих двигателя.
— Зле изглеждате. Лошо ли ви е? — попита полицаят.
Безмълвно поклатих глава и потеглих.
Няколко часа не можех да дойда на себе си. Чувствах се като изцеден, от мен бе останала една празна, куха обвивка. Спрях колата на гробище Аояма и дълго гледах небето през предното стъкло. Там ме чакаше Идзуми. Тя все ме чакаше. Някъде в града, на улицата, зад някое стъкло. Чакаше да се появя. Търсеше ме с поглед. Просто не бях забелязал това.
Няколко дни не можех да говоря, просто занемях. Щом отворех уста, думите изчезваха някъде, сякаш нищото, застинало върху устните на Идзуми, бе проникнало в мен и ги поглъщаше.
Ала след тази странна среща обкръжаващите ме образи на Шимамото започнаха постепенно да бледнеят и да се разпръсват. Светът отново възвръщаше цветовете си и аз се избавях от чувството, че съм безпомощен, че съм попаднал на Луната и съм изгубил почва под краката си. Смътно, сякаш разглеждах през стъкло промените, настъпили с някой друг, успявах да доловя моментните колебания в гравитацията, чувствах как тялото ми постепенно се освобождава от нещо, което бе прилепнало към него.
Нещо вътре в мен се бе откъснало и изчезнало. Беззвучно, рязко, завинаги.
Докато триото си почиваше, отидох при пианиста и го помолих да изключи от репертоара „Нещастните влюбени“.
— Отдавна я изпълняваш. Време е да я сменим с друга — казах му с възможно най-приветливата си усмивка.
Той ме погледна така, сякаш се опитваше да прецени доколко съм искрен. Бяхме приятели, понякога си пийвахме заедно и си приказвахме за това-онова.
— Не разбрах добре. Искаш да я изпълнявам по-рядко или изобщо да престана да я изпълнявам. Има разлика. Обясни ми, ако обичаш.
— Не искам да я изпълняваш.
— Не ти харесва изпълнението ми?