— И ти през цялото време си се опитвал да се избавиш от тази сила?
— Струва ми се, че да — отвърнах.
Ръката на Юкико все още бе на гърдите ми.
— Бедният!
Гласът й звучеше така, сякаш тя четеше нещо, написано с големи букви на стената. „Може би наистина е написано там“, помислих си.
— Не знам какво да кажа — рекох. — Знам, че не искам да те напусна. Но дали това е правилният отговор. Не знам. Дори не съм сигурен дали аз избирам какво да отговоря. Юкико, ти се измъчваш. Виждам го. Чувствам ръката ти. Но има нещо, което не може да се види, нито да се почувства. Назови го както искаш — усещания, вероятности… Те избликват отнякъде и се смесват вътре в мен. Те не са нещо, което мога да избера или на което да дам отговор.
Юкико дълго мълча. От време на време се чуваше бръмченето на преминаващи навън камиони. Погледнах през прозореца, но нищо не можах да видя. Пред мен се простираха единствено безименните пространство и време, съединяващи нощта и утрото.
— През последните няколко седмици си мислех, че ще умра — поде Юкико. — Не го казвам, за да те стресна. Просто това е факт. Неведнъж мислих за смъртта, толкова самотна и тъжна се чувствах. Изобщо не е трудно да умреш. Сякаш от стаята бавно изсмукваха въздуха, така желанието ми за живот постепенно ме напускаше. В такива минути отношението ти към смъртта не е чак толкова сериозно. Дори не помислях за децата. Почти не се питах какво ще стане с тях, ако умра. Дотам достигнах в самотата си. Ти навярно не си го разбрал. Какво чувствах, какво мислех, какво можех да сторя със себе си. Надали си се замислял сериозно за това.
Мълчах. Тя махна ръката си от гърдите ми и я постави на коленете си.
— Но не умрях, продължих да живея, защото си мислех, че ако поискаш да се върнеш при мен, ще мога да те приема. И въпросът не е кой какво право има, нито пък дали това е правилно, или не. Може да си безнадежден човек, безполезен човек. Може пак да ми причиниш болка. Но не това е важно. Ти нищо не разбираш.
— Да, навярно нищо не разбирам.
— И за нищо не питаш.
Отворих уста, но не намерих какво да отвърна. Така беше: никога за нищо не я бях питал. Защо? Защо ли, по дяволите?
— Сега сам решавай на какво имаш право — каза Юкико. — Или по-скоро ние ще решаваме. Може би тъкмо това не ни достигаше. Струваше ни се, че заедно сме постигнали много, а всъщност не е така. При нас всичко вървеше прекалено гладко. Бяхме твърде щастливи. Не мислиш ли?
Кимнах.
Юкико постави ръце на гърдите си и ме погледна.
— Знаеш ли, някога и аз имах мечти, фантазии. Но после те изчезнаха. Още преди да те срещна. Аз ги убих. Убих ги и ги изхвърлих, както се изрязва и изхвърля ненужен вътрешен орган. Не знам дали постъпих правилно. Но тогава не можах да постъпя другояче… Понякога ми се присънва следното: някакъв човек идва при мен, носи нещо в ръцете си и казва: „Изгубили сте това“. И същото се повтаря отново и отново. Бях много щастлива с теб. Нищо не ми липсваше и от нищо не можех да се оплача. И все пак нещо непрекъснато ме преследва. Събуждам се посред нощ, плувнала в пот. Преследва ме онова, което съм изхвърлила, от което съм се отказала. Мислиш си, че само с теб се е случило това, но грешиш. Не си единственият, който е изхвърлил или изгубил нещо. Разбираш ли ме?
— Струва ми се, че да.
— Може би отново ще ми причиниш болка. Не знам как ще реагирам тогава. Обаче не е изключено следващия път аз да ти причиня болка. Никой нищо не може да обещае. Нито ти, нито аз. Но аз все още те обичам.
Притиснах я към себе си и погалих косите й.
— Юкико, хайде от утре да започнем всичко отначало. Сега е вече късно. Но с настъпването на новия ден можем да започнем.
Юкико внимателно ме погледна и рече:
— Ти така и за нищо не ме попита.
— От утре започвам нов живот. Какво ще кажеш?
— Мисля, че идеята е добра — отвърна тя. На устните й се мярна усмивка.
Юкико се върна в спалнята, аз останах да лежа на дивана и да гледам тавана. Най-обикновен таван, нищо особено. И въпреки това не можех да откъсна поглед от него. От време на време по него се плъзгаха отблясъци от автомобилните фарове. Вече не ме преследваха видения. Гърдите на Шимамото под пръстите ми, нейният глас, мирисът на кожата й — всичко това вече бе само блед спомен. Безизразното лице на Идзуми премина през съзнанието ми. Прозорецът на таксито, който ни отделяше един от друг. Затворих очи и се замислих за Юкико. Отново и отново си повтарях наум казаното от нея. Със затворени очи се вслушвах в тялото си. Като че ли нещо в мен се променяше. Трябваше да се промени.