Казваше се Идзуми. „Планински извор“ на японски. „Името ти е много хубаво — казах й при първата ни среща. — Нали има такава приказка: някой хвърля брадва в планински извор и оттам излиза фея“. Тя се засмя. Идзуми имаше сестра и брат, съответно с три и с пет години по-малки от нея. Баща й беше стоматолог, затова не беше чудно, че живееха в собствена къща. Имаха куче. Беше немска овчарка и се казваше Карл. Не е за вярване, но беше кръстена на Карл Маркс. Баща й бе член на Японската комунистическа партия. И сред комунистите се срещат зъболекари, но ако се съберат заедно, надали ще напълнят повече от четири-пет автобуса. Но аз все пак бях много учуден, че бащата на приятелката ми се оказа от такава рядка порода. Родителите на Идзуми бяха луди по тениса — дойдеше ли неделя, хващаха ракетите и отиваха на тенис корта. Зъболекар-комунист, запален по тениса — каква шантава комбинация! Обаче Идзуми, изглежда, не виждаше нищо особено в това. Всъщност тя не се интересуваше от политика, но обичаше родителите си и доста често играеше тенис с тях. Искаше да включи и мен, но този спорт никак не ме влечеше.
Тя страшно ми завиждаше, че съм единствено дете, защото не можеше да търпи брат си и сестра си. Наричаше ги безчувствени идиотчета. „Колко хубаво щеше да ми е без тях, казваше. Винаги съм искала да съм единствено дете, да си живея, както ми харесва, без да ми досаждат непрекъснато“.
На третата ни среща я целунах. Дойде у дома, когато бях сам — майка ми бе отишла на пазар. Приближих се към Идзуми и устните ни се докоснаха. Тя затвори очи и притихна. Бях приготвил дузина извинения, в случай че се ядоса или извърне, но не ми потрябваха. Прегърнах я и я притиснах към себе си, без да прекъсвам целувката ни. Наближаваше краят на лятото и тя бе с ленена рокля на райета, пристегната на талията с коланче, краищата на което висяха свободно отзад, като опашка. Напипах закопчалката на сутиена й. Чувствах как дъха й докосва шията ми. Толкова се вълнувах, че сърцето ми бе сякаш готово да изхвръкне. Членът ми се притисна в бедрото й и още малко и щеше да се пръсне от превъзбуда. Идзуми се отмести леко настрана, но не изглеждаше притеснена и като че не й беше неприятно.
Поседяхме прегърнати на дивана в дневната. На един стол срещу нас се беше излегнал котаракът. Той отвори очи, погледна ни, протегна се лениво и отново заспа. Галех косите й, целувах малкото й ухо. Помислих си, че трябва да кажа нещо, но нищо не ми идваше наум. Какви ти разговори! Аз едва дишах. Хванах ръката й и я целунах още веднъж. После дълго мълчахме.
След като изпратих Идзуми до гарата, не можех да се успокоя. Върнах се вкъщи, легнах на дивана и се загледах в тавана. В главата ми бе пълна бъркотия. Скоро майка ми се прибра и ме повика за вечеря. А на мен дори не ми се мислеше за ядене. Обух се мълчешком, излязох от къщи и два часа скитах из градчето. Усещах се някак странно. Вече не бях сам, а в същото време ме бе обзело такова дълбоко чувство за самота, каквото не бях изпитвал дотогава. Сякаш за пръв път си бях сложил очила и перспективата внезапно се беше преобърнала. Струваше ми се, че можех да докосна отдалечени обекти; размитите им доскоро очертания сега бяха кристално ясни.
Когато се сбогувахме на гарата, Идзуми ми благодари и каза, че се чувства щастлива. Аз също бях щастлив. И как да не бъда! Не можех да повярвам, че момиче ми е позволило да го целуна. Но все пак бях на седмото небе от щастие. Имах чувството, че съм на кула без основи. Колкото по-нависоко бях и колкото по-напрегнато се взирах оттам в далечината, толкова повече ми се завиваше свят. Защо тъкмо това момиче? Какво знам за нея? Бяхме се срещнали няколко пъти, бяхме си побъбрили и толкова. Мира нямах от тези мисли.
Ако тя беше не Идзуми, а Шимамото, ако нея прегръщах и целувах, нямаше така да се терзая. С Шимамото се разбирахме без думи и никога не настъпваха неловки моменти. Но тя вече не беше наблизо. Сега имаше свой живот, аз също. Затова беше безсмислено да я сравнявам с Идзуми. Вратата към предишния живот бе затворена и аз трябваше да намеря ориентири в нов и различен свят.
Небето на изток вече розовееше, а аз все още не бях мигнал. Дремнах два часа, взех душ и отидох на училище. Трябваше да намеря Идзуми, да поговоря с нея и да се убедя, че случилото се между нас вчера е истина. Исках да чуя от нея, че чувствата й не са се променили. На сбогуване беше казала колко щастлива се чувства, но в студената светлина на утрото това признание ми се струваше илюзорно. В училище така и не ни се удаде възможност да поговорим. През междучасието тя бе с приятелките си, а след занятията веднага си тръгна. Разменихме си само веднъж погледи — когато се местехме в друг кабинет. На лицето й се мярна приветлива усмивка и аз също й се усмихнах. И толкова. Но в усмивката на Идзуми долових потвърждение на случилото се вчера. Сякаш ми каза: „Да, всичко това наистина се случи“. И във влака на връщане към къщи от съмненията, които ме измъчваха, не остана и следа. Тя ми бе необходима и влечението ми към нея бе победило всички колебания и съмнения.