После двамата се надигнахме мълчешком и отидохме под сянката, която хвърляше съседна сграда, прегърнахме се и се целунахме. Гол охлюв и жабок без… Притиснах я към себе си. Езиците ни се докоснаха плахо. Плъзнах ръце по блузата й и напипах гърдите й. Идзуми не възрази, само затвори очи и въздъхна. Гърдите й бяха малки и се вместиха удобно в дланите ми, сякаш там им беше мястото. Идзуми също притисна ръка към гърдите, досами сърцето ми, и докосването й сякаш се сля с глухите му удари. „Тя не е Шимамото“, казах си. Не мога да очаквам от нея онова, което ми даваше Шимамото. Но е моя и ето, старае се да ми отдаде всичко, което може. Как бих могъл да я нараня?
Но тогава нищо не разбирах. Дори не се досещах, че бих могъл да нанеса на някого толкова дълбока рана, че никога повече да не се възстанови, че човек може да нарани непоправимо другиго, просто като съществува.
3
С Идзуми се срещахме веднъж седмично повече от година. Ходехме на кино, учехме заедно в библиотеката или просто се шляехме безцелно. Но все не стигахме до секс. Веднъж или два пъти месечно я канех у дома, когато родителите ми ги нямаше. Прегръщахме се на леглото ми, но тя винаги отказваше да свали дрехите си, макар да знаеше, че сме сами. „Ами ако вашите внезапно се върнат?“, казваше. Не че се страхуваше. Просто беше много предпазлива. Не можеше да понася неловки ситуации.
Така че се налагаше да я прегръщам облечена и да провирам неумело пръсти под разни презрамки и жартиери, за да стигна все пак до тялото й.
— Не бързай — казваше тя, щом забележеше разочарованието ми. — Изчакай още малко. Моля те. Още не съм готова.
Всъщност аз и не бързах много. Притеснявах се, защото не знаех какво ще последва. А и всичко това вече доста ми бе омръзнало. Разбира се, харесвах Идзуми и въобще ми беше приятно, че си имам приятелка. Ако не беше тя, тези години от живота ми щяха да са съвършено тъжни и безинтересни. Тя беше едно обикновено, добро момиче, от онези, които се харесват на всички. Само че интересите ни изобщо не съвпадаха. Не я вълнуваха книгите, които четях, нито музиката, която слушах. Затова с нея не можехме да бъдем равностойни събеседници по такива теми. С Шимамото бе друго.
Но щом седнех до Идзуми и докоснех пръстите й, у мен веднага се разливаше приятна топлина. С нея можех да говоря свободно за всичко — дори за неща, които не бих споделил с другиго. Обичах да целувам клепачите й, а също и мястото между горната устна и носа. Харесваше ми да повдигам косите й и да прокарвам върха на езика си по малките й уши, при което тя се кискаше до полуда. Дори сега, когато си спомням за нея, си представям тиха неделна утрин. Денят едва започва, времето е хубаво и ясно, всичко е спокойно. Неделя е, нямаш уроци за учене, правиш каквото искаш. И досега, като си спомня за Идзуми, винаги си представям тъкмо такова утро.
Разбира се, тя имаше и недостатъци. Понякога беше доста твърдоглава и не й достигаше въображение. Идзуми не можеше да направи и крачка встрани от еснафския свят, в който бе израсла. Има неща, които така те увличат, че забравяш да ядеш и да спиш. С нея това никога не се случваше. Беше прекалено привързана към родителите си. Опиташе ли се да изкаже мнение по някой въпрос, то бе плоско и банално, макар сега да си мисля: „А ти какво очакваше от шестнайсет-седемнайсетгодишно момиче?“ Просто понякога ми ставаше тягостно като я слушах. Затова пък никога не злословеше против други хора, никога не демонстрираше досадно самохвалство. Тя явно ме харесваше и бе добра с мен. Слушаше внимателно какво говоря и се стараеше да ме насърчава. Аз много й говорех за себе си, за бъдещето си, за това с какво исках да се занимавам, какъв искам да стана. Фантазирах си, мечтаех като всички момчета. Но тя ме слушаше и ме окуражаваше: „Знам, че непременно ще станеш забележителен човек. В теб има нещо“, казваше и беше искрена. Беше единственият човек, от когото чух такива думи.
Обичах да я прегръщам, дори облечена, макар и да не можех да разбера къде у нея се крие онова, което бе предназначено само за мен. Търсех го, но не го намирах. Тя притежаваше множество добри качества и те, разбира се, далеч надвишаваха недостатъците й, а и моите достойнства, само че нещо й липсваше, нещо абсолютно необходимо. Ако ми се удадеше да разбера какво е то, щях да успея да я склоня да спи с мен. Вечно ли щеше да трае това въздържание? Дори да отнемеше много време, трябваше да я придумам да легне с мен. Но ми липсваше необходимата самоувереност, за да го сторя. Бях само един безразсъден седемнайсетгодишен младеж, терзан от хормоните и измъчван от любопитство. Но си давах сметка, че ако тя не желае да правим секс, не бива да я насилвам. Налагаше се да се въоръжа с търпение и да чакам подходящия момент.