— Спираме ли? — запита фигурата до него. Сега и гласът й беше на Силвия. Като насекомо изтегнало се на приятна слънчева светлина тя замръзна и се затвори в новата си реалност. После се размърда на мястото си и се огледа.
— Къде се намираме? Отиваме в града ли?
Рик рязко натисна спирачките, протегна се към дръжката навратата и с един замах я отвори.
— Слизай!
Силвия го погледна с изненада.
— Какво правиш, Рик? Какво? Какво е станало?
— Слизай!
— Рик, аз нищо не разбирам — тя леко се обърна и краката и докоснаха тротуара. — Нещо с колата ли? Аз си мислех, че всичко е нормално.
Младежът меко, но настойчиво я избута и затръшна вратата. Колата просто подскочи и се вля в потока на сутришното движение. Зад него остана малката и сломена фигурка, която като зашеметена се движеше напред изумена и обидена.
Той с труд отмести погледа си от задното огледало и натисна педала до дупка.
Сети се, че има радио в колата, включи го и се разнесе шума и трясъка на смущенията. Завъртя копчето по станциите и улови някакъв удивен женски глас. Отначало не разбираше думите, но когато позна чий е, побърза да изключи приемника.
Нейният глас! Жален и бърборещ. Къде се намира тази радиостанция? В Чикаго ли? Нима кръгът е стигнал до там?
Рик намали скоростта. Нямаше защо да бърза. Енергията го беше изпреварила и сега се намираше далеч напред. Из фермите на Канзас, в малкита магазинчета на старите градчета по Мисисипи, по мрачните улици на работническите селища на Нова Англия бързаха тълпи тъмнокоси жени със сиви очи.
Скоро движението на енергията ще пресече океана и ще обхване целия свят. В Африка това ще изглежда най-малкото странно. Краали, където живеят само бели млади жени и всичките съвсем приличат една на друга. Те ще ходят на лов, те ще събират плодове, те ще мелят брашно, те ще обработват кожите на животните. Жените ще палят огъня, ще тъкат и внимателно ще заострят ножовете и брадвите си.
А в Китай… Безмислено се усмихна. Там тя също ще изглежда странно. Строга куртка с висока яка, почти монашеско облекло на младите партийни кадри. Парад. Силвии, които маршируват по улиците на Пекин. Ред след ред. Дългокраки, пълногръди девици с тежки руски винтовки. Носещи лопати, кирки, лостове. Колони войници. Работници с любимите им инструменти. И приемащите парада е същата тази фигура, която се намира на трибуната, извисяваща се високо над площада. Една изящна ръка ще бъде вдигната, а меките и приятни черти на лицето ще бъдат застинали и неизразителни.
Рик напусна централното шосе и се отклони в страничен път. След секунда се озова отново на шосето, но в обратна посока. Тръгна бавно и вяло.
На кръстовището към колата му си запробива път регулировчика. Рик беше като вцепенен.
— Рик — зашепна тя умоляващо, когато се добра до прозорчето му, — нали всичко е добре?
— Да, разбира се — отговори той тъпо.
Тя протегна ръка през отвореното прозорче и го докосна. Познати пръсти, червени нокти, ръка, която той така добре познаваше.
— Аз така искам да бъда с теб. Ние нали пак сме заедно? Та аз се върнах?
— Разбира се.
Тя печално поклати глава.
— Нищо не разбирам — повтори тя. — Аз мисля, че всичко премина добре.
Колата изрева яростно и се метна напред. Кръстовището остана далеч назад.
Денят мина. Рик се чувстваше като изцеден лимон. Той автоматично насочи колата към своя град. От всички страни по улицата тя бързаше. Тя беше навсякъде. Той стигна до къщата си и паркира пред нея.
В празния хол го посрещна прислужника. Рик позна мръсния парцал в ръката, метлата и коша с дървените стружки.
— Моля те, Рик — молеше тя, — кажи ми, какво се случи? Моля те, кажи ми!
Той побърза да мине край нея, но тя отчаяно се хвърли по него.
— Рик, аз се върнах. Ти не го ли разбра? Те прекалено рано ме бяха взели и затова ме върнаха обратно. Това било грешка. Аз повече няма да ги викам. Всичко е минало. — Тя го следваше по стълбите, по хола. — Никога, чуваш ли, никога повече няма да ги викам.
Той се качи на втория етаж. Силвия се поколеба, после седна на долното стъпало, жалка и нещастна, тъничка фигурка в големи работнически дрехи и огромни ботуши.
Рик отключи вратата и влезе в апартамента.
През прозореца сияеше следобедното тъмно-синьо небе. Покривите на най-близките сгради пробляскваха на бяло под парещото слънце.
Тялото го болеше. Той с труд се добра до ваната и тя му се стори непозната и чужда. Пусна топлата вода, нави ръкави и заплиска лицето си. За миг погледна огледалото и това, което видя и очакваше да види, беше там: ужасно, безумно и разплакано лице. Трудно бе да го разгледа — то трепереше и се дърпаше.