Рик я хвана.
— Слушай — каза той с раздразнение. — Ти не трябва повече да ги викаш. Това не е тяхният свят. Това е нелепо…
— Тук няма нищо нелепо, тук е прекрасно.
— И така опасно! — Пръстите му се впиха в тялото й и останаха така докато момичето не извика. — Престани да ги примамваш!
Силвия се разсмя истерично. Те се изтръгна от ръцете му и се впусна в изгорения кръг, останал след отлитането на ангелите в небето.
— Нищо не мога да направя — завика тя. — Принадлежа към тях. Те са моето семейство, моят народ. Както и отминалите поколения, останали далеч назад в миналото.
— Какво искаш да кашеш?
— Те са моите деди. И някога и аз ще се присъединя към тях.
— О, ти малка вещице! — разкъса се сърцето на Рик.
— Не! — отвърна Силвия. Не съм вещица, Рик. Нима не си го разбрал досега? Аз съм светица!
В кухнята беше топло и светло. Силвия включи „Силекса“ и взе от шкафчето над мивката голяма червена кутия кафе.
— Ти не бива да ги слушаш — каза тя, докато подреждаше чинийките и чашките на масата и изваждаше от хладилника ароматен крем. — Ти добре знаеш, че те няма да разберат нищо. Само ги погледни какво представляват.
Майката на Силвия, сестрите й, Джейн и Бети, със страх и тревога се бяха събрали в гостната и хвърляха по някой и друг поглед на младата двойка. Уолтър Еверет стоеше край камината и лицето му не изразяваше нищо.
— Слушай — каза Рик. — Ти имаш тази способност да ги привличаш. Ти мислиш… че… баща… Уолтър не ти е истински баща?
— О, разбира се, той ми е истинският баща. Аз съм най-обикновен човек. Нима се различавам по нещо от хората?
— Но ти си единствената, която притежава подобна способност!
— По тяло не се различавам от останалите — замислено произнесе Силвия. — Но виждам! И това е всичко. Преди мен е имало други, мъченици и светици. Когато бях дете прочетох за света Бернадета. Помниш ли къде се е намирала пещерата й? До болницата. Те се реели наоколо и тя е видяла един от тях.
— Но кръвта? Това е абсурд! Никога нищо подобно не е имало.
— О, това ли. Кръвта ги привлича, особено когато е кръв на агнета. Те се реят над полесраженията. Валкирии, които отнасят душите на мъртвите… Ето защо мъчениците и светиите се осакатяват или нараняват. Ти знаеш ли откъде се появи тази идея?
Силвия завърза малката си престилка и напълни „Силекса“ с кафе.
— На десет години прочетох това в „Одисеята“ на Омир. Одисей изровил канавка в земята и привлякъл духовете, като я напълнил с кръв… Те са сенки на друг свят!
— Така е — съгласи се Рик. — Това го помня.
— Призраци на умрели хора. Те са живели преди. Всички, които живеят сега, ще умрат и ще си отидат от тук — лицето й се оживи. — И те ще имат криле! Ние всички ще умеем да летим! Огън и сила ще ни изпълва! Ние повече няма да сме червеи.
— Червеи? Така ли ме наричаш?
— Разбира се! Ти си червей. Ние сме червеи. Мръсни и гадни червеи, които се извиват и пълзят по прашната земя.
— Защо ги привлича кръвта?
— Защото за тях е живота, а те го обичат. Кръвта е живата вода!
— Кръвта значи смърт! Представи си, леген изпълнен с кръв…
— Това не е смърт. Ако ти видиш някоя гъсеница да се прибира в пашкула си, мислиш ли, че тя умира?
На вратата стоеше Уолтър Еверет и с мрачно лице слушаше дъщеря си.
— Някога — глухо каза той, — те ще те хванат и ще те отнесат със себе си. Тя иска да си отиде. И отдавна очаква този ден.
— Виждаш ли! — каза Силвия на Рик. — Той нищо не е разбрал.
Тя изключи „Силекса“ и наля кафето.
— Да ти сипя ли кафе — попита баща си.
— Не — отговори Еверет.
— Силвия — каза Рик, като се обърна към нея като към дете. — Ти сигурно разбираш, че ако тръгнеш с тях, то никога не можеш да се върнеш.
— Всички ще бъдем там, по-рано или по-късно. Това е част от нашия живот.
— Но ти си само на деветнадесет — опита се да влее малко разум в нея Рик. — Ти си красива, млада и здрава. А сватбата ни… какво ще стане с нея? — Той се надигна. — Силвия, ти трябва да престанеш с това!
— Аз не мога. Бях на седем години, когато ги видях за първи път. — Силвия стоеше до мивката, държеше „Силекса“ и погледът и се рееше в безкрая. — Татко, ти помниш ли? Ние тогава живеехме в Чикаго. Това стана през зимата. По пътя от училище се подхлъзнах и паднах. — Тя протегна изящната си ръка. — Виждаш ли този белег? Порязах се в чакъла. Като плачех си тръгнах за къщи. Наоколо падаше мокър сняг и духаше силен вятър на пориви. Кръвта ми течеше и попиваше в плетената ми ръкавица. Погледнах нагоре и ги видях.