Лицето на момичето се изкриви от болка. Тя се дръпна от него и пъхна пръста си в устата.
— Порязах се… когато ме дигна… на някаква ламарина или нещо подобно.
По пръста потече тънка струйка кръв. Тя се бръкна за кърпа в джоба.
— Дай да видя — той се приближи до нея, но тя се дръпна още повече. — Лошо ли се поряза?
— Стой надалеч от мен — прошепна Силвия.
— Какво е станало? Дай да видя!
— Рик — каза Силвия с нисък и напрегнат глас, — донеси вода и лейкопласт. И по-бързо. — Тя се опита да потисне чувството на страх. — Трябва да спра кръвта.
— Отгоре ли? — той неуверено се обърна. — Раната не изглежда толкова страшна. Защо ти…
— Бързай! — гласът на момичето отслабна от страх. — Рик, моля те, побързай!
Напълно объркан Рик тръгна към стълбата, като възприемаше с тялото си ужаса, обхванал Силвия.
— Не! — тихо възкликна тя. — Прекалено е късно. Не се връщай… стой далеч от мен. Сама съм си виновна. Аз ги опитомих. Отдръпни се! Извинявай, Рик. О-о-о…
Когато стената на мазето се разлетя, Рик престана да чува гласа й. Облак блестяща белота нахълта в помещението.
Те бяха дошли за Силвия!
Тя пристъпи няколко пъти към Рик, спря се нерешително и тогава бялата маса тела и крила я покри напърно. Тя извика. Раздаде се силен взрив, който премина в трептящия танц на нажежена печка.
Момчето беше захвърлено на пода. Бетонът се оказа горещ и сух. И пропукваше от топлината. Стъклата се разлетяха на парчета под натиска на мятащите се бели сенки. Дим и пламък погълнаха стените. От увисналия таван капеше разтопена пластмаса.
Рик едва успя да се изправи. Чудовищният танц престана. Наоколо — пълен хаос. Стените и таванът бяха почернели. Пепел покриваше пода. Навсякъде се въргаляха дървени трески, накъсани платове и парчета разтрошен бетон. Помпата и хладилника представляваха солидна купчина нагорещена пушеща шлака. Едната стена беше изчезнала. А там където имаше преди пластмасови плоскости сега се надигаха грозни мехури.
Силвия лежеше като безформен къс на земята с нелепо разперени ръце и крака. Сбръчканите овъглени останки се издигаха като купчинка, покрита с пепел. Обгоряли главни и крехки изпепелени черупки…
Нощта беше тъмна, студена и тревожна. Няколко звезди напомнящи на парченца лед, просветваха над тях. Слаб влажен вятър поклащаше водните лилии и носеше със себе си песъчинки, които като навъсена мъгла, се гонеха над пътечката между черните рози.
Той дълго седеше, слушаше и наблюдаваше. Зад кедрите, на небесния фон, неясно се очертаваше къща. По шосето, което минаваше долу, се плъзнаха няколко коли. И никакви други звуци. През него различаваше сплесканите контури на порцелановия леген и тръбите, по които кръвта се стичаше от хладилника в мазето. Легенът беше сух, празен и само няколко листа бяха намерили подслон в него.
Рик с пълни гърди пое разредения нощен въздух и задържа дъх. После се изправи, но това му се удаде трудно. Погледна небето — никакво движение. Но те бяха тук, наблюдаваха и чакаха… наясни сенки от миналото, редици божествени фигури.
Той събра няколко тежки консервени кутии, замъкна ги до легена и изля гъстата кръв от ню-джерската кланица. Тя се разлетя на големи пръски. Рик нервно се дръпна назад — кръвта бе изцапала дрехите му. Но въздухът над него не зашумя. Градината бе тиха и изпълнена с нощната мъгла и тъмнина.
Но той продължаваше да стои до легена, чакаше и се надяваше, че те ще дойдат. Те идваха при Силвия не само заради кръвта. Сега нея я нямаше, но имаше кръв и то свежа. Той взе още няколко кутии, премина през храстите и ги хвърли надолу по склона. Рик внимателно провери съдържанието на джобовете си — нищо метално нямаше в тях.
В продължение на няколко години Силвия беше спазвала определен ритуал. Сега тя е в друг свят. Означава ли това, че те повече няма да се появят? Нещо зашумя в тъмните храсти… Животно или птица?
Кръвта блестеше тежка и неподвижна, сякаш бе покрита с олово. Настъпи времето на появяването им, но сред върховете на големите дървета не се чуваше нищо. Рик проследи редицата черни рози, пътечката от сгур, по която те със Силвия се гонеха и бягаха… с ярост прогони от себе си нейния образ: горещи очи и пълни червени устни.
…Долу, под склона бе шосето… празна градина, притихнала къща, в която чака нейното семейство… След известно време се раздаде тихо шумолене. Той напрегна слуха си, но се оказа, че това е някакъв камион, който профуча по шосето с ослепително блестящи в околната тъмнина фарове.
Той продължаваше да упорствува, стоеше с разтворени крака и не бързаше да си отива. Тук ще бъде, докато те отново не се появят. Той ще си я върне обратно… на всяка цена.