— Тя се връща — каза Рик.
— Не! — паниката обърка съвсем неизразителните черти на момичето. — Тя не може да се върне. Тя умря, превърна се, как го казваше, от гъсеница в пеперудка… тя сега е пеперудка!
— Върви си — каза Рик.
— Ти не можеш да ми заповядваш тук — истерично произнесе Бети Лу. — Това е моят дом. Ние повече не искаме да търпим присъствието ти. Татко ще ти го каже същото. Той не желае ти да оставаш, аз не искам, мама, сестра ми…
Изведнъж всичко се измени, сякаш кинолентата се спря. Бети Лу застина с полуотворена уста, вдигната ръка и думите и бяха като замрели на устните. В миг тя се превърна в нещо безжизнено, тяло поставено под микроскопа и притиснато между две предметни стъкла. Насекомо безмозъчно, без реч и звук, към всичко безразлично и кухо отвътре. Момичето не беше мъртво, а внезапно захвърлено към зародишната неодушевеност.
В захванатата обвивка се вля нова сила и естество, нов живот, жаден като слънчева дъга, подобен на горящият флуид, който изпълни всяка нейна частичка. Момичето се разтрепера и застена. Тялото й се разтресе и се удари в стената на шкафа. От горната полица падна и се разби на ситни парченца китайска чашка. Тялото се дръпна назад, поднесе ръка към устата си и широко разтвори очи от болка.
— О-о-о — въздъхна тя. — Порязах се. — главата продължаваше да се тресе и тя погледна с молба Рик. — От ламаринката или нещо друго.
— Силвия! — той я хвана, откъсна от стената и изправи на крака. Ето ръката й! Той я стискаше, топла, пълна, зряла. Застиналите сиви очи, тъмнорусите коси, пълните гърди, всичко е на мястото си, както и в онзи последен миг в мазето.
— Дай да погледна — каза той. Като дръпна ръката и от лицето, развълнувано погледна пръста. Разрез нямаше, само стремително потъмняваше тънката и бяла ивица. — Всичко е наред, скъпа. Ти отново си нормална. Няма за какво да се безпокоиш!
— Рик, аз бях там — гласът и беше хрипкав и слаб. — Ти дойдоха и ме отмъкнаха. — Тя рязко се разтрепера. — Рик, напълно ли се върнах?
Той силно я притисна до себе си.
— Да.
— Това продължи толкова дълго. Там прекарах цяла вечност. Истинска безкрайност. Вече си мислех… — тя внезапно се дръпна. — Рик…
— Какво?
Страх запълзя по лицето на момичето.
— Нещо не е наред…
— Всичко е добре. Ти си в къщи. И това е най-важното!
Силвия бавно отстъпи назад.
— Но те са използували жива форма? А не празна обвивка. Не им стигна енергията, Рик. И те си позволиха да изменят Неговото творение — в гласа й прозвуча объркване. — Грешка?… Те знаеха, че равновесието е най-добре да не се нарушава. То е неустойчиво и никой от тях не е в състояние да го управлява.
Рик застана на вратата.
— Престани така да говориш! — извика той яростно. — Не съжалявай за нищо. Ако са разлюляли равновесието, то сами са си виновни.
— Ние не можем да го възстановим! — Гласът й простена рязко и тънко като опъната струна. — Ние предизвикахме движение и вълните започнаха да се разпространяват. Ние, Рик, нарушаваме Неговото равновесие.
— Да вървим, скъпа — каза Рик. — Време е да поседим със семейството ти в гостната. Там ще се почувствуваш по-добре. Опитай се да дойдеш на себе си, след това което се случи.
Те се приближиха до трите фигури — две на кушетката и една край камината в креслото с право облегало. Телата им, меки и податливи, без движение, с пусти лица, не помръднаха, когато те влязоха в стаята.
Рик първо се спря и после си помисли, че нищо не разбира. Уолтър Еверет бе протегнал напред краката си в шарени чехли и задълбочено държеше пред себе си вестника в ръка. Лулата му още димеше в дълбоката пепелница, поставена на дръжката на креслото. Мисис Еверет стоеше с бродерията на колене, лицето й продължаваше да бъде мрачно и непреклонно и същевременно изглеждаше непознато с изразяваната безсмисленост. А Джин седеше като кълбо, което с всяка измината минута губеше формата си.
Внезапно тя рухна. Ръцете й без никаква воля в тях полетяха назад, а главата увисна. Тялото започна да големее. Чертите на лицето се измениха. И в такт с него — дрехите, цвета на косите, очите, кожата. Восъчната бледнина изчезна някъде в миналото.
Джин захапа пръстите си и мълчаливо втренчи очи в Рик. Тя премига, преди напълно да се съвземе.
— Ох! — въздъхна тя.
Устните й се раздвижиха неуверено, когато произнесоха този тих и кратък звук, приличащ на слабо ехо. Момичето се надигна на тласъци, извърши няколко некоординирани движения и когато стана с труд, се заклати към него като марионетка.
— Рик, аз се порязах — каза тя. — О, нокътчето ми или нещо друго.