— Моля?
— Загина в катастрофа с малък самолет.
— Кога?
— Преди шест, може би седем години.
— А Фенуей?
— Последно чух, че е отворил бар във Флорида Кийс[55].
— Адрес?
— Нямам.
— А име?
— Мисля, че се казва „Местен бар“.
Сарказмът му възпламенява нещо у Дезире.
— Какво стана с видеозаписа от камерата на таблото?
Валдес се сепва, но се овладява и стисва долната си челюст.
— Видеозапис ли?
— На снимките от местопрестъплението се вижда камера, закрепена за таблото на патрулката ви. Не успях да намеря информация за видеозаписа.
— Камерата не работеше.
— Защо?
— Сигурно я е повредил един от многото куршуми, които изстреляха по нас.
— Това ли е официалната версия?
Валдес сякаш предъвква гнева в устата си, сякаш го подмята в бузата си като храчка. Пуска насилена усмивка.
— Не знам каква е официалната версия. Не внимавах много. Мисля, че бях твърде зает да избягвам куршумите на мъжете, които се опитваха да ме убият. Някога стреляли ли са по вас, специален агент? — Валдес не чака отговора й. — Не, не мисля. Хора като вас живеят в привилегирована изолация, в своите кули от слонова кост, далеч от фактите и истинските неща от живота. Носите пистолет и значка и преследвате престъпници от класа: данъчни измамници и федерални бегълци, но не знаете какво е да се изправиш срещу пристрастен към метамфетамини мъж, който размахва мачете, или пък срещу дилър на наркотици с полуавтоматично оръжие. Никога не сте работили на първа линия. Никога не ви се е налагало да се справяте с утайката. Никога не сте поставяли живота си на карта заради колега или приятел. Когато направите някое от тези неща, можете да се върнете и да поставите под въпрос действията и мотивите ми. А сега се изпарете от шибания ми офис.
Валдес е станал на крака. По челото му са избили капки пот, мускулите на врата му са се издули силно.
Телефонът на бюрото му звъни. Шерифът го грабва от гнездото.
— Какво искаш да кажеш?… Не съм им звънил… И от училището са го пуснали? — Поглежда Дезире. — Добре, добре, успокой се… разкажи ми пак… кога за последно телефонът ти беше у теб?… Значи сигурно е откраднат… Успокой се, ще го намерим… Знам… Всичко ще бъде наред… Ще се обадя в училището. Къде си сега?… Ще изпратя патрулка да те вземе.
Смъква слушалката и закрива говорителя.
— Някой се е обадил в гимназията на сина ми и се е представил за мен.
— Кога?
— Преди четирийсет и пет минути.
— Къде е синът ви сега?
— Не знаят.
46
Оуди поема по южната магистрала през покрайнините на Хюстън, към Бразория Каунти. При езерото Джаксън обръща на запад по път 614 към Източна Колумбия. Ръждясал пикап пред него има лепенка на задния прозорец с надпис: „Отцепи се или умри: Тексаски патриот“. Шофьорът изхвърля фас, който отскача с искри по асфалта.
Повечето ферми изглеждат спретнати и процъфтяващи. Полетата са покрити със слънчоглед, с памук и със счупените стебла на обраната царевица. Минават покрай силози, вятърни мелници, хамбари и трактори; покрай хора, заети с ежедневието си, безразлични към обикновеното камри с мъж и момче вътре.
Веднъж или два пъти Оуди тайно поглежда към Макс, вижда събралата се слюнка в ъгълчетата на устата му и червените кръгове около очите му. Момчето се страхува. Не разбира. И как би могъл? Децата обикновено порастват с вярата, че светът действа по определен начин. Четат приказки и гледат филми с щастлив край, в които всяко сираче си намира семейство, всяко бездомно куче си намира дом. В тези истории има поука. На добрите хора им се случват добри неща, а любовта винаги е правилният път, но за много деца реалността не е толкова приказна и чудесна, защото научават за нещата от живота чрез размахан колан, свистящ бастун или вдигнат юмрук.
Вуйчо му обичаше да взема Оуди в скута си по време на семейните събирания. Докато го гъделичкаше с едната си ръка, забиваше палеца на другата дълбоко в ребрата му, докато на Оуди му се стореше, че ще припадне от болка.
— Чуйте го само — казваше вуйчото. — Не знае дали да ревне, или да се разсмее.
Оуди така и не разбра защо вуйчо му избираше да го наранява; каква наслада извличаше от това да измъчва малко момче. Сега поглежда към Макс и се надява той да избегне садистични чичовци, хулигани в училище и всеки друг, който тормози беззащитните.
Два часа след като напускат Конроу, стигат до Саржънт — купчина сгради, разпръснати покрай река Кейни Крийк, която криволичи с километри в широки завои, а накрая достига брега на залива. По шосето пътят е почти само направо, докато пресече подвижния мост и спре внезапно на Саржънт Бийч.