— Ще ме застреляш ли? — попита Макс.
— Какво? Не!
— Защо съм тук?
— Исках да бъдем приятели.
— Приятели!
— Да.
— Ти си шибана откачалка!
— Не ругай. Имаме много общи неща.
Макс изсумтява пренебрежително.
— Бил ли си някога в Лас Вегас? — пита Оуди.
— Не.
— Някога се ожених в Лас Вегас. Беше преди единайсет години. Ожених се за най-красивата жена… — Спира за миг и си припомня онзи момент с крива усмивка. — Сключихме брак в една от онези църкви, за които пишат.
— Като църквата на Елвис Пресли ли?
— Не такава — казва Оуди. — Наричаше се Църквата на камбаните, беше на булевард „Лас Вегас“. Имаха церемония Казвам „да“ с включена музика и брачно свидетелство, която струваше сто четирийсет и пет долара. Преди това отидохме на пазар. Мислех си, че иска да си купи рокля, но тя търсеше железария.
— Защо?
— Купи два метра плетено въже. И ми каза, че трябва да намеря тринайсет златни монети и да й ги дам. „Трябва да са от истинско злато, каза ми. Те са символ.“
— Символ на какво? — пита Макс.
— Трябваше да представляват Исус и учениците му — отвръща Оуди. — С връчването на монетите й показвах, че ще се грижа за нея и за малкото й момче.
— Момче? Не беше споменал за него.
— Не бях ли? — Оуди проследява с пръст един белег на ръката си. — Той ми стана кум. Дадох му да носи брачните халки.
Макс не отговаря, но за кратък миг Оуди усеща, че момчето сякаш си спомня. Мигът отлита.
— Как се казваше той?
— Мигел, испанският вариант на Майкъл.
Отново нищо.
— По време на церемонията Белита завърза финото въже около китката ми, а после около своята. Каза, че това символизира безкрайността на връзката ни, защото сега съдбите ни са свързани една с друга.
— Звучи като суеверие — казва Макс.
— Да — съгласява се Оуди, а първите далечни проблясъци на светкавиците прогонват сенките. — Предполагам, че наистина беше суеверна, но тя не вярваше, че злото се крие в предмети, само в хора. Никое място не може да бъде покварено, само душата може.
Макс се прозява.
— По-добре поспи — казва Оуди. — Утре е голям ден.
— Какво ще се случи?
— Ще те заведа за риба.
47
На алеята пред къщата на Валдес са спрели полицейски патрулки и цивилни коли, подредени в колона от двете страни на улицата. Детективи ходят от врата на врата, а екип от специалисти по съдебна медицина са взели пръстови отпечатъци и косми от стаята на Макс.
В кухнята се чуват повишени гласове. Обвинения. Контраобвинения.
— Не знаем дали е бил Оуди Палмър — казва Дезире, за да успокои духовете.
— Кой друг може да е? — казва Валдес.
— Той вече ни заплаши — подкрепя съпруга си Санди и трие сълзите си с кърпичка.
— Как ви е заплашил?
— Като се появи тук, разбира се… и като говори с Макс.
Дезире кима и поглежда Сеногълс, който е седнал на висок стол, потрива брадичка и се прави на мъдър и разбиращ.
— Това не обяснява защо би отвлякъл Макс — казва Дезире.
Санди избухва:
— Не слушахте ли досега? Райън е стрелял по него. Райън го е арестувал. Райън го е вкарал в затвора.
— Да, разбирам, но все пак няма логика. — Дезире пробва друг подход: — На колко години е Макс?
— Наскоро навърши петнайсет.
— Споменавали ли сте някога на Палмър, че имате син?
Валдес поклаща глава.
— Имали ли сте контакт с Палмър след осъждането му, водили ли сте кореспонденция?
— Не. Какво намеквате?
— Опитвам се да разбера защо Палмър се е появил тук миналата неделя. И ако целта му е бил Макс, защо не го е отвлякъл същия ден? Защо е чакал досега?
Валдес премигва гневно към нея.
— Човекът е луд! С мозъчни увреждания!
— Не и според психиатъра, който го е лекувал в затвора. — Дезире се опитва да говори със спокоен и равен тон. — За какво са разговаряли той и Макс?
— Какво значение има?
— Опитвам се да разбера мотивите му.
Валдес размахва ядосано ръце.
— Трябваше да сме под закрила. Трябваше да ни осигурите секретна квартира.
Сеногълс отговаря:
— Бих ти осигурил закрила, Райън, но ти не си го искал.
— Значи вината е моя, Франк?
— Каза, че можеш да се справиш с нещата.
Двамата се измерват с поглед. Дезире се чуди кога са започнали да си говорят на малко име; може би по време на първоначалното разследване.
— Макс изобщо не трябваше да ходи на училище — казва Санди, докато рони сълзи и хълца на гърдите на съпруга си. — Вината е моя. Трябваше да те послушам.