Валдес я прегръща.
— Никой не е виновен. Той ще се върне при нас жив и здрав. — Поглежда към Сеногълс. — Кажи й, Франк.
— Правим всичко, което можем. — Сеногълс се изправя и потрива ръце. — Добре, ето какво знаем. Мобилните телефони на Санди и Макс са продължили да излъчват сигнал още десет минути, след като Макс е напуснал училището. Последният излъчен сигнал е проследен до междущатски път 45, на около двайсет и пет километра северно от Удландс. Проверяваме видеозаписи от пътя и от мола, за да видим дали можем да идентифицираме автомобила, който Палмър шофира. Веднага щом успеем, ще можем да проследим движението му чрез камерите по пътя и да стесним зоната, в която търсим. — Поглежда Санди. — Трябва ни скорошна снимка на Макс, която да дадем на медиите. А може би е добре и да направим пресконференция. Смяташ ли, че ще можеш да направиш изявление?
Санди поглежда съпруга си.
— Така ще дадем повече гласност на случая — пояснява Сеногълс. — Емоционално обръщение от семейството: „Молим ви, върнете ни сина…“
Дезире се обажда:
— Макс има ли здравословни проблеми? Алергии?
— Има астма.
— А лекарство?
— Носи малко в себе си.
— Знаете ли кръвната му група?
— Какво значение има тя?
— Просто за всеки случай — обяснява Дезире. — Даваме информацията на парамедиците и лекарите, за да са подготвени.
Санди отново заридава и Валдес поглежда гневно Сеногълс.
— Разкарай я оттук, Франк.
Сеногълс прави знак на Дезире да излезе през плъзгащата се врата и я придружава във вътрешния двор. Когато остават сами, се обръща и се взира в басейна. Лицето му е оцветено в синьо от светлините, разположени под водата.
— Държиш се с тези хора, сякаш са виновни.
— Не е така.
— И смятам, че се подмокряш от Оуди Палмър. Така ли е? От убийци и отрепки ли се възбуждаш, специален агент?
— Кой, по дяволите, си ти, че да ми задаваш такива въпроси?
— Аз съм проклетият ти шеф! И мисля, че е време да го приемеш.
Дезире стои встрани от светлината, косата й пада отстрани по бузите, очите й проблясват в мрака.
— Оуди Палмър няма мозъчни увреждания. Той е високоинтелигентен, почти гениален. Защо би рискувал да се върне тук, ако разполага с всички онези пари от обира? Защо ще рискува да отвлече сина на шериф? В това няма никаква логика. Освен ако…
— Какво?
Дезире спира за миг, издишва рязко през носа и отмества кичур коса от челото си.
— Ами ако не е имало четвърти човек? Ако полицията е прибрала парите?
— Какво?
— Изслушай ме.
Сеногълс чака.
— Представи си за миг, че Палмър и бандата са отвлекли бронирания камион, но полицията ги е хванала, преди да разтоварят парите. Имало е високоскоростно преследване, престрелка. Всички от бандата са били мъртви. Парите са били там и всеки е можел да ги вземе.
— Ами Оуди Палмър?
— Той е бил част от бандата.
— Би могъл да ги издаде.
— Застреляли са го. Не са очаквали да оживее.
— Но е оживял.
— Може би затова се е върнал, иска своята част.
Сеногълс клати глава и трие устни с палеца и показалеца си.
— Дори ако това, което казваш, е истина, а то не е, Палмър би разказал на адвоката си и би поискал сделка.
— Може би точно това е направил. Осъдили са го на десет години, а е можело да бъде по-зле.
— Десетте години, които той е изкарал в затвора, са били ужасни.
Дезире се опитва да спори, но Сеногълс я прекъсва:
— Говориш за конспирация, която включва полицаи, прокурор, адвокат на защитата, съдебен лекар и дори съдия.
— Може би не — казва Дезире. — Една папка изчезва. Обвинението се променя.
Сеногълс повдига крак и търка излъскания връх на обувката си в задната част на крачола си.
— Чуваш ли се какво говориш? — пита, гласът му трепери от гняв. — Оуди Палмър е хладнокръвен убиец, а ти през цялото време се опитваш да го оправдаеш. В случай че си забравила, той се е признал за виновен. Признал е, че е извършил престъплението. — Сеногълс си издухва носа и мята сополите в градината. — Ако мислиш, че съм строг с теб, агент Фърнис, това е така, защото аз работя с факти, а ти — с фантазии. Порасни. Не си на седем години и не си играеш с плюшени понита. Това е истинският живот. А сега искам да влезеш вътре и да кажеш на тези мили хора, че ще направим всичко възможно да върнем сина им.
— Да, сър.
— Не те чух.
— Да, сър!
48
Бурята ги връхлита в малките часове на нощта. Бушува над залива, блъска с дъжд и сол по прозорците, праща леден вятър под вратите и през процепите на дървения под. Зад далечните облаци се къдрят светкавици и за миг обагрят краищата им в ярка светлина. Като дете Оуди обичаше нощи като тази — лежеше в леглото, слушаше как дъждът трополи по прозорците и бълбука в улуците. Сега спи на земята, защото тялото му е привикнало към твърди повърхности и тънки одеяла.