Макс се отпуска. Гърдите му се надигат. Очите му са затворени, бузите — мокри.
— Искам да си отида вкъщи.
— Знам.
Над тях се чува грохот на гръмотевица.
— Мразя бури.
— Винаги си ги мразил, още като беше малък — казва Оуди.
— Откъде знаеш?
Оуди въздъхва, страхува се да продължи. Може би няма избор. Макс се изправя и се подпира на рамката на леглото, вече диша нормално.
— Ти знаеш, че съм астматик.
— Да.
— Откъде?
Оуди затваря очи и все още вижда онова място: крайпътен мотел до Тороу в Ню Мексико. Един от онези едноетажни тухлени комплекси, построени така, че можеш да паркираш директно пред стаята си. Паркингът беше пълен с междуградски автомобили, пикапи, каравани и кемпери. Рецепционистката се щураше и суетеше и сякаш пращеше от енергия дори в полунощ.
— Заведете мъничето в леглото — каза им тя. — Закуската се сервира до десет. Имаме плувен басейн, но до обяд е леко хладен.
Оуди занесе Мигел до стаята и го сложи в по-малкото от двете легла. Удиви се колко крехко изглеждаше детето, колко съвършено беше. Стаята бе на по-малко от двайсет метра от магистралата. Всеки чифт фарове огряваше стените, а всеки преминаващ камион разклащаше лампите, сякаш всеки миг ще влезе с трясък през предната стена.
Въпреки шума заспаха. Всеки нов ден ги отвеждаше по-далеч от Калифорния, но така и не можеха да се отърсят от усещането, че Ърбан Кович ги търси.
По някое време Оуди се събуди от приглушен писък. Мигел се гърчеше в кошмар, гърдите му се издигаха и потъваха, сякаш се бори за всеки дъх. Белита взе инхалатора от чантата си и го постави на лицето му — върху носа и устата. Задържа го там, докато се увери, че лекарството е дълбоко в дробовете му. После го залюля на гърдите си, като му гукаше нежно. Мигел плака дълго на шията й, но накрая заспа, свит на топка, а преминаващите камиони огряваха лицето му.
— Трябва да ми обещаеш нещо — каза след това Белита, докато лежеше, сложила глава на гърдите на Оуди.
— Всичко.
— Не искам всичко, искам нещо.
— Добре.
— Обещай ми, че ще се грижиш за Мигел.
— Ще се грижа и за двама ви.
— Но ако нещо се случи с мен…
— Нищо няма да ти се случи. Не бъди такава песимистка.
— Какво е „песимистка“?
Оуди се опита да й обясни, но не можа да се сети за дума на испански. Белита му каза да замълчи.
— Закълни ми се в смъртта си… в живота на майка си… в бог… Обещай ми, че ако нещо се случи с мен, ще се грижиш за Мигел.
— Не вярвам в бог — пошегува се Оуди, а тя щипа долната му устна, докато я насини.
— Обещай ми.
— Обещавам.
Вятърът се издига в бесни вихрушки и кара стените да пъшкат. Макс се е облегнал на рамката на леглото и чака Оуди да отговори на въпросите му, но той е застинал в мълчание със затворени очи и потръпва от някакъв спомен. На тийнейджъра почти му става жал за него, но не може да си обясни защо. Сякаш този мъж е счупен. Не, сякаш е в капан. Сякаш е заек, уловен в примка, който бие с крака по земята и се бори срещу връвта, която го пристяга все по-силно.
— Кога си роден? — пита Оуди.
— На седми февруари.
— Коя година?
— Две хилядната.
— Къде?
— В Тексас.
— Кое е първото нещо, което си спомняш?
— Какво имаш предвид?
— Кой е най-ранният ти спомен.
— Не знам.
— Винаги ли си живял в онази къща?
— Да.
— Някога бил ли си в Калифорния?
— Не.
Оуди става от леглото и взема раницата си. В един от многото джобове е напъхана снимка на жена, застанала под цветна арка и хванала малък букет. Малко момченце наднича зад гънките на роклята й, срамежливо усмихнато към фотоапарата.
Оуди я подава на Макс.
— Знаеш ли кой е това?
Момчето изучава снимката и клати глава.
— Съпругата ми.
— Къде е тя сега?
— Не знам.
Оуди прибира обратно снимката и я държи нежно между палеца и показалеца си. Очите му блестят. Прибира фотографията и отново ляга на мястото на пода, където спи.
— Щеше да ми казваш откъде ме познаваш — напомня Макс.
— Може да почака до утре.
49
Валдес взема ключовете и излиза от къщата, без да обръща внимание на тълпите репортери, събрани в края на алеята. Насочва се на запад към Магнолия, все още потънал в мисли за спора със Санди. Тази жена има остър език и подозрителен ум. В един момент обвинява себе си, в следващия — него.