Нещата бяха по-прости, когато беше ерген. Тогава се тревожеше само за себе си. Сега се чувства, сякаш около врата му е завързана верига; сякаш колкото и високо да се издигне, Санди може да го завлече обратно на земята само с едно леко подръпване на китката.
Виктор Пилкингтън живее в имение с изглед към езерото Олд Мил. Имението е южняшка постройка в готически стил, с веранди на двата етажа, стая за билярд, домашно кино и сейф за оръжия, който може да се използва като паникстая или бомбоубежище.
Чернокожа жена отваря вратата. Прислужва в дома на Пилкингтън от двайсет години, но рядко говори, освен ако не я заговорят. Някои икономки се опитват да се внедрят в семейството, но тази преминава през къщата като призрак, който не знае какво друго да прави.
Придружава Валдес до всекидневната. Секунди по-късно двойната врата се разтваря и леля Мина влиза като вихър в стаята, облечена в дълга нощница. Тя е по-малката сестра на майка му, на около четирийсет и пет, с прекрасна фигура, но закръглена на места. Хвърля се в прегръдките му и се разридава.
— Толкова съжалявам, чух новините. Голям шок, просто шок! — Не иска да го пусне. — Как е Санди? Държи ли се? Исках да й се обадя, но човек не знае какво да каже в такъв момент.
Прокарва ръце от раменете му надолу по ръцете.
— Макс е толкова красиво момче. Сигурна съм, че всичко ще е наред. Полицията ще го намери. Ще хванат онзи ужасен човек.
На Валдес му се налага да се изтръгне от хватката й.
— Къде е Виктор?
— В кабинета си. — Леля му хвърля поглед към стълбите. — И двамата не можахме да спим. Качвай се.
Пилкингтън гледа боксов мач по кабелната телевизия. Навежда се напред в коженото кресло и имитира нанасяне на удари.
— Хайде, удари го, женчо такъв!
Махва на Валдес да седне, без да откъсва очи от екрана. После добавя:
— Поеми си дълбоко дъх, Райън. Не влизай ядосан тук.
— Какво ще правим, мамка му?
Другият мъж не му обръща внимание.
— Знаеш ли какъв е проблемът на боксьорите в наши дни? Отказват да пристъпят напред и да поемат малко болка. Виж това хлапе например — той е пуерториканец. Ако спечели този рунд, може да победи Пакиао, но единственият начин да издържи последните два рунда срещу Мани е да се приближи и да понесе малко болка.
— Чу ли какво казах?
— Чух те.
Пилкингтън става. Протяга се. Налива си кафе от стъклена кана. Не му предлага. Въпреки че ги делят само петнайсет години, Пилкингтън е чичо на Валдес. Възрастта не е променила внушителната му физика.
— Как е прекрасната ти съпруга? — пита Виктор.
— Господи! Слушаш ли ме?
— Не споменавай напразно името божие.
— Синът ни е отвлечен, а ти се държиш, сякаш всичко е наред.
Пилкингтън не обръща внимание на казаното.
— Ожени се за правилната жена. Знаеш ли как го разбрах?
Валдес не отговаря.
— По миризмата й. — Пилкингтън пуска бучка захар в кафето си. Бърка го. — Хората не са много по-различни от кучетата. Първото, което забелязваме, е миризмата. Това е първичен инстинкт. Моментален. Мощен. Разбираш ли?
„Не — мисли си Валдес, — не разбирам.“ Все му е тая, дори ако Пилкингтън шиба печена пуйка, стига да стои далеч от Санди… и да му помогне да намери Макс.
Мачът е свършил. Пуерториканското хлапе е загубило. Пилкингтън изключва телевизора и носи кафето си до прозореца, където античен телескоп е насочен към отсрещните къщи.
— Вината е твоя.
— Моля?
— Палмър. Трябваше да неутрализираш този проблем, когато имаше възможност.
— Да не мислиш, че не съм се опитвал! Половината отрепки в оня затвор прибраха пари, за да го убият.
— Лайняните ти оправдания не значат нищо, Райън. Какво щеше да се случи според теб, когато Палмър излезе? Да не мислиш, че щеше да си купи пуловер и да започне да играе голф?
— Не мисля, че трябва да ме поучаваш.
— Моля?
— Не обичам да ме поучават.
— Така ли било?
— Какво направи ти във войната, чичо? Колко куршума изстреля?
Пилкингтън взема преспапие с формата на мечка гризли и го претегля в ръка. Валдес все още говори, излива гнева си, почти допрял нос до по-възрастния мъж.
— Не ми харесва да ме поучава някой, който кара другите да вършат неговата мръсна работа, а после се оплаква от вонята.
Отваря уста да каже още нещо, но няма тази възможност. Пилкингтън замахва с преспапието и го забива дълбоко в корема на по-младия мъж, с което го сваля на колене. С изненадваща скорост за едър мъж вдига бронзовата мечка над главата на Валдес.
— За мъж, който не гледа крави, дрънкаш учудващо лайняни приказки, Райън. Без мен ти щеше да си нищо. Работата ти, скъпарската ти къща и имотите ти, за които никой не знае — имаш всичко това благодарение на мен. Аз сложих Франк начело, а той ти покрива задника, но няма да пилея повече от политическото си влияние за теб. Трябваше да накараш Палмър да замлъкне, когато имаше възможност.