— Какво да правя сега? — пита Валдес, който все още се опитва да си поеме дъх.
— Намери го.
— Сам ли?
— Не, Райън, разполагаш с комбинираните ресурси на окръга, щата и федералните агенции. Мисля, че това трябва да ти стигне. А когато го намериш, аз лично ще се уверя, че този път работата е свършена както трябва.
— А момчето ми?
— Стискай палци да не ни препречи пътя.
50
Апартаментът на Дезире е на втория етаж, намира се в квартал „Хюстън Хайтс“, срещу парка „Милроу“, в дъното на тясна уличка и нагоре по дървени стълби. Според брокера й площта му е сто квадрата, но тя се съмнява в това всеки път, когато се опита да пренареди мебелите.
Докато се изкачва по дървените стъпала, изведнъж я завладява усещането, че е забравила нещо. Проверява дамската си чанта. Ключове. Телефон. Нищо не липсва.
Стига до площадката и забелязва, че вратата е леко открехната. Застива на място и се чуди дали е възможно майка й да е идвала. Тя има ключ, но обикновено първо й се обажда. И със сигурност би затворила вратата.
Кой друг има ключ? Хазяинът й, господин Саквил, може би е правил инспекция. Може би е вътре в момента и й пробва бельото.
Докато Дезире вади полуавтоматичния си глок от кобура, обмисля дали да звънне за подкрепление, но не е сигурна, че не е фалшива тревога. Представя си присмеха, ако сгреши. Сеногълс никога няма да й позволи да го забрави.
Притиска ухо до вратата и се ослушва за стъпки, движение или говор. Майка й би пуснала телевизора — в дома на родителите й го почитаха като божество.
Бутва вратата с крак и влиза в късия коридор. Пистолетът е топъл и странно лепкав в ръката й. В края на коридора има всекидневна и тясна кухничка. Спалнята е отляво, банята — отдясно. Живее в този апартамент от три години. Сега го вижда по различен начин. Сенките са се превърнали в скривалища, а ъглите — в слепи точки.
Първо претърсва спалнята, като насочва пистолета последователно от страна на страна; проверява и зад вратата. В дългата тясна стая има двойно легло, набутано в далечния ъгъл, дървен дрешник, гардероб и голямо червено кресло. Всичко си е така, както го е оставила. Дрехите, взети от химическо чистене, са проснати на леглото — черното сако и панталоните все още са увити в найлон. На нощното шкафче има антична сребърна рамка с черно-бяла фотография на родителите й в сватбения им ден.
Отсреща е банята. Мивката е пълна с шишета шампоан, пяна за вана и талк. Още козметика е наредена на стъкления рафт, където държи плетена ракитова кошница, пълна с онези безплатни минишишенца, които раздават в хотелите. Завесата на душа е дръпната. Тя ли го е направила? Завесата помръдна ли току-що?
Дезире се пресяга с лявата си ръка и пали лампата. Бялата завеса е прозрачна. Няма сенки зад нея. Ваната е празна. Чучурът капе.
Обръща се и се придвижва обратно към коридора и всекидневната. Там има диван, кресло, масичка за кафе и библиотека с книги, които иска да прочете, от автори, които смята, че трябваше да е прочела досега. Поглежда към купчината несгънато пране, коша с дрехи за гладене и чиниите от закуската й в мивката — доказателство за небрежност или за съсредоточеност в работата, не е сигурна кое от двете.
Нямаше ли една папка на масичката за кафе? С копия от снимки на местопрестъплението при обира на бронирания камион, конкретно снимките, които показваха камерите на таблата на полицейските патрулки. Показания. Записки. Прикачени бележки.
Дезире оглежда стаята. Папката не е на рафта с книги, нито отгоре. Да не я е занесла в банята? Застава на едно коляно и поглежда под дивана и под масичката за кафе. Притиска бузата си към пода и усеща лек бриз. Сигурно е открехнат прозорец или може би е отворена плъзгащата се врата към балкона.
В същия миг осъзнава, че рядко отключва плъзгащата се врата, освен ако не излиза да полее единствената си саксия. Трябваше да провери балкона. Това е последната й мисъл, преди една сянка да скрие светлината и нещо твърдо да я удари отзад по главата.
Мос се събужда час преди изгрев-слънце с бутилка бърбън, затъкната под мишница, и замазана чаша до възглавницата. Лежи съвсем неподвижно, чува бавното пулсиране на собствената си кръв и поривите на вятъра навън. Не се сеща кога е заспал, помни само несвързания си сън — парад от лица, познати му от годините в затвора. Казват, че убийците сънуват хората, които са убили, но Мос никога не се е сещал за мъжа, когото преби до смърт с щанга в двора за упражнения. Не че Дюи Хартуд не си го заслужаваше, но сега Мос е по-възрастен, по-мъдър, по-овладян.