Влиза с препъване в тъмната баня, навежда се и засмуква вода от чучура, за да накваси пресъхналата си уста. Отвън чува гласове на бездомници, които се карат за картонени кутии или угарки от цигари.
Връща се отново в спалнята и включва телевизора. Малкият екран шуми и трепти. Говорителка дава информация за трафика с такъв тон, сякаш е въпрос на живот и смърт. Кадърът се сменя и двама водещи на новините съобщават най-важните събития от деня:
Беглец, издирван за убийството на майка и дете в Хюстън, вероятно е отвлякъл син на шериф. За последен път момчето е видяно да напуска гимназията, в която учи, вчера следобед…
Мос усилва звука.
Оуди Палмър избяга от федерален затвор преди седмица и сега е в центъра на масово издирване, в което са се включили полицията, ФБР и щатските шерифи. Изчезналото петнайсетгодишно момче е Максуел Валдес — син на шерифа от Дрейфъс Каунти Райън Валдес, който е арестувал Палмър преди повече от десетилетие след обира на брониран камион. Очаква се семейството да даде пресконференция по-късно днес…
Не изслушва останалото от бюлетина. Опитва се да разбере защо Оуди би направил подобно нещо. През всичките онези години в затвора той бе най-умният мъж, когото Мос беше срещал. Беше Йода. Беше Гандалф. Беше Морфей. А сега се бе превърнал в ходеща предсмъртна бележка на самоубиец. Защо?
Мос усеща болка в главата и не е само от бърбъна. Решава, че мотивацията като контролираща сила в човешките действия се надценява. Кофти неща просто се случват. Няма логика. Няма велик план.
Рови за шишенце аспирин в джоба на якето си и схрусква две таблетки. После ляга на земята и прави петдесет лицеви опори, които засилват главоболието му. Стяга мускули, поглежда се в огледалото и вижда колко се е отпуснал.
Къпе се, бръсне се, облича дънките и закопчава ризата си. Вдига ципа на якето си и чува шумолене на хартия в джоба. Намира бележките, които си е водил в библиотеката. Препрочита ги отново и се опитва да намери логиката на обира и последиците от него. Имената и датите са се размазали от потта му. Спомня си срещата със стареца, който е бил свидетел на престрелката и бе казал, че ще си държи устата затворена.
Тео Макалистър се страхуваше, но не от Мос. От какво се страхува мъж, който живее сам в гората, подпрял пушка до вратата си?
51
Дезире седи на ръба на дивана, притиснала торбичка лед до тила си. Парамедичка свети с медицинско фенерче в очите й, инструктира я да погледне нагоре, надолу, наляво и надясно.
— Колко пръста показвам?
— С палеца или без него?
— Колко са?
— Три.
Сеногълс ги гледа от балкона.
— Трябваше да провериш първо вратата към балкона — оповестява гордо очевидното за всички шефът й.
Дезире не отговаря. Езикът й е подут. Явно го е прехапала, когато са я цапардосали.
— Защо не се обади веднага за подкрепление? — пита Сеногълс.
— Не бях сигурна.
Старшият агент оглежда апартамента и прокарва пръсти по книгите, наредени в библиотеката. Филип Рот. Ани Пру. Тони Морисън. Алис Уокър.
— Сигурно е бил някой наркоман.
— Наркоманите обикновено не използват шперц — възразява Дезире, докато се бори с поредния пристъп на гадене.
— И казваш, че нищо не е взето…
— Освен папката.
— Със снимки и показания, която не е трябвало да бъде тук. — Сега Сеногълс изучава готварските й книги. — Нали знаеш, че аз съм начело на това разследване? Ти изпълняваш моите заповеди.
— Да, сър.
Дезире знае, че предстои сериозно мъмрене; чувството за самосъхранение я подтиква да мълчи и да го понесе без възражения. В същото време се опитва да разбере защо някой би откраднал папката. Кой е знаел, че тя има копия от снимките и показанията от местопрестъплението? Вписаха името й в регистъра на отдела за съхранение на документи. Посетила бе Хърман Уилфърд. Питала бе Райън Валдес за камерите в патрулките.
Сеногълс все още говори, но Дезире вдига ръка.
— Може ли да продължим по-късно? В момента трябва да повърна.
Най-накрая парамедиците и съдебномедицинските специалисти си тръгват и Сеногълс казва на Дезире да не идва в офиса следващата сутрин.