— Защо Оуди Палмър не беше обвинен в предумишлено убийство, когато го подведохте под отговорност като областен прокурор в Дрейфъс Каунти?
Даулинг потрива уста с дланта си и микрофонът улавя стърженето на мустаците му по ръката.
— Моля за извинение, но не смятам да се връщам в миналото и да правя аутопсия на всеки случай, по който някога съм работил.
— Подкупи ли Оуди Палмър държавни служители, за да получи по-леки обвинения?
— Това е абсурдно! — Със зачервено лице сенаторът насочва пръст в посока на човека, задал въпроса. — Не аз взех решението. Не аз осъдих Оуди Палмър. И няма да оправдавам всяко решение, което съм вземал като прокурор. Репутацията ми говори сама за себе си.
Към него се приближава асистент и прошепва нещо в ухото му. Даулинг кимва и потрепва неуверено, преди да заговори отново, вече с по-мек глас, изпълнен с искреност и достойнство.
— Всички вие трябва да разберете нещо. За вас това е просто поредната новина, но за семейството на шериф Валдес не е така, тук става въпрос за техния син. Преди да започнете да сочите обвинително с пръст, би трябвало да помислите за миг за бедното момче, хванато в лапите на убиец, и за семейството му, което чака и се моли за новини. Ще имаме много време да се върнем към случая „Палмър“, когато, дай боже, момчето вече се е прибрало у дома живо и здраво. И като държавен служител, избран с гласовете на щата, аз ще направя всичко по силите си това да стане.
Без да обръща внимание на последвалите въпроси, сенаторът слиза от трибуната и е избутан през странична врата в коридор, където се впуска в тирада, обогатена с псувни, относно „шибаните журналисти, кръвопийци, пиявици и дегенерати“.
Мишената на гнева му се сменя, когато пред главния вход вижда Виктор Пилкингтън, сгушен под чадър. Казва на служителите си „да ходят да се шибат“ и завлича Пилкингтън надолу по стълбите към чакащата лимузина. Шофьорът се опитва да ги последва с втори чадър, но Даулинг му казва да се „разходи малко“.
Бутва Пилкингтън в колата.
— Каза ми, че държиш нещата под контрол.
— В общи линии — казва Виктор.
— В общи линии?
— Имахме малка спънка.
— Той отвлече шибаното момче! Ако наричаш това малка спънка, явно гледаш нещата от грешната страна. Нямаме нищо, с което да го изнудваме.
— Полицията прави всичко по силите си.
— О, голямо шибано успокоение! А ако проговори?
— Никой няма да му повярва.
— За бога!
— Успокой се.
— Не ми казвай да се успокоя. Клейтън Ръд ми се обади по телефона и блееше, че му трябва защита. Каза, че някакъв негър идвал в офиса му да задава въпроси за Оуди Палмър. А сега журналисти ме разпитват защо не съм поискал смъртно наказание, когато съм имал тази възможност. Няма аз да понеса отговорността за всичко това.
— Няма нужда някой да понася отговорността.
— Един човек. Един-единствен шибан човек.
— Може ли само да кажа, че аз…
— Не! Млъкни, мамка му! Не ми пука колко пари си пръснал за кампанията ми, Виктор. Ще ти ги върна всичките. Не искам да те виждам повече. Не искам да те чувам. Намери го тоя шибаняк и после приключваме.
54
Мос паркира пикапа в борова горичка, на осемдесет метра от колибата, и върви по пътеката през висока до кръста трева, докато стига до верандата. Вятърът е утихнал, дъждът е спрял, но небето все още е с цвета на подгизнала цигара. Преди да дръпне вратата с мрежа, Мос я подпира с крак и избърсва длани в крачолите на панталона си. Почуква. Вътрешната врата внезапно се отваря. Някой се взира в него от мрака вътре, очите му са като бледи облаци, които променят формата си от докосването на светлината. Мос се стряска за секунда, отстъпва тромаво назад и вратата с мрежата се хлопва.
— Пак ли ти! Май много ти се иска да те застрелят.
Тео Макалистър държи пушка в ръце. Нахлупил е вълнена шапка, изпод краищата на която стърчат кичури сива коса.
— Какво искаш?
— Имам още един въпрос.
— Ходи се шибай!
— Отнася се за момчето.
Тео се поколебава, присвива очи.
— Откъде знаеш за него?
— Оттам, откъдето и ти.
— Шерифът ли те изпрати?
— Да.
— Какво иска?
— Да продължиш да съдействаш.
Мос няма представа за какво разговарят, но проверява колко далеч може да стигне, преди Тео да осъзнае, че го пращат за зелен хайвер.
Старецът го изучава с поглед, докато чеше ухапване от насекомо на врата си.
— Е, най-добре влез вътре.
Мос върви след Тео по тъмен коридор, който мирише на олио за пържене и утайка от кафе. Всекидневната е обляна в синя светлина от включен телевизор. Жена от азиатски произход седи в креслото и гледа комедия от онези, в които звучи запис на смях. Тя е на половината години на стареца и е облечена в къси дънкови панталони и потник.