— Шерифът да не предлага повече пари?
— Това ли искаш?
— Имам нова жена, за която да се грижа. Предишната я изгубих преди три години. Тази си я взех от Азия, но все пак е американка, нали се сещаш, уверих се в това.
Подът в кухнята е мръсен, линолеумът се издува на места, а отдолу жълтеят вестници.
— Кажи на шерифа, че не съм и гъкнал за момчето. Нито дума. Спазих своята част от уговорката.
— Платили са ти.
— Не достатъчно.
— Колко още искаш?
Тео почесва отново врата си и обмисля сумата.
— Две хиляди.
— Това е доста.
— Да сме наясно, не те заплашвам. Да не му кажеш нещо такова. Това е просто молба. Не искам да изглеждам неблагодарен.
— Да сме наясно, искаш шерифът да ти даде още пари, за да си мълчиш за момчето?
— Да.
Тео отива до мивката, пуска чешмата и си налива вода в буркан от сладко. Тя се стича по брадата му, докато пие, и капе по копчетата на карираната му риза. Отново пълни буркана и предлага на Мос.
— Не, благодаря — отказва. — Къде намери момчето?
Тео изсипва буркана.
— Ей там. — Посочва през скъсаните пердета. — Малко изплашено детенце. Мръсно като за световно. На не повече от три или четири години, с каубойска шапка и пластмасов сребрист револвер в кобур. Цяло чудо е, че не е загинал там, навън. Можел е да падне в реката, да си счупи крак или да го прегази кола. Беше съвсем мъничък. Кален. Мокър. Погледнах го и го попитах: „Ти откъде се появи, малко геройче?“, но той не отрони и дума.
Мос гледа как изражението на мъжа се мени, докато разказва историята.
— Беше ли наранен?
— Не видях такова нещо.
Тео слага палец на едната си ноздра и се секне шумно в мивката.
— Откъде се е появил?
Тео замислено потърква нос.
— Имах подозрения, които запазих за себе си.
Мос кима.
— Покажи ми къде намери момчето.
— Защо?
— Любопитно ми е.
Тео завежда Мос навън, двамата вървят покрай оградите, минават през разнебитената порта, крачат през високи бурени и храсти.
— Преди държах кучетата си тук. Развъждах ги за лов. Можеше да изядат хлапето, ако бяха гладни, но то седеше свряно между тях, сякаш е едно от кутретата. Мръсно. Не каза и думичка. Реших, че най-вероятно е било навън цялата нощ.
— И какво направи?
— Прибрах го вкъщи и го нахраних. Имаше одрасквания и синини по целите крака. Все си мислех, че майка му ще дойде всеки момент и ще почука на вратата, но тя така и не се появи. Затова включих новините и се заслушах. Реших, че ако някой е изгубил момченцето си, ще се обадят в полицията или ще изпратят група за претърсване, нали се сещаш?
Мос кима.
— И какво стана после?
— Шерифът дойде да ме разпитва за обира и престрелката. Тогава все още беше само заместник-шериф.
— Значи се е случило в деня на престрелката?
— Не, на следващия… или може би по-следващия.
— Каза, че си видял стрелбата.
— Видях проблясвания в мрака.
— И при този разпит си се запознал със заместник-шериф Валдес?
— Той каза, че ще спечеля награда, помогна ми да напиша показанията си.
— За момчето?
— За стрелбата.
— Какво ти каза?
— Каза ми, че ако някой дойде да задава въпроси за момчето, трябва да му кажа, че съм го намерил някъде другаде.
— Къде?
— На около три километра оттук, до язовира.
— Каза ли защо?
— Не. — Тео смъква вълнената шапка от главата си и поглежда назад към къщата, ремаркето и ръждясващите части от камион.
— Тогава ми даде наградата: две хиляди долара, че съм намерил малкия каубой, а във вестника имаше статия за мен.
— Виждал ли си момчето оттогава?
Тео поклаща глава.
— Видях снимката на заместник-шерифа във вестника. Наградили го с медал за храброст, че е застрелял онези въоръжени крадци.
— И оттогава не си го виждал?
— През няколко години се отбива. Така разбрах, че са го повишили в шериф. Мисля, че се надява да ме завари умрял, но аз още се държа. Това е първият път, когато изпраща другиго. Сигурно ти има голямо доверие.
— Сигурно.
55
Слънцето жълтее високо в небето, вдига пара от верандата и блещука по асфалта. Макс седи на дивана, приведен над снимката на Белита. Оуди го гледа от креслото. Чака. Ако присвие очи, все още вижда тригодишното момченце, което се преструва, че чете от книгата с химни до майка си в църквата. Вече е пораснал — почти мъж. Оуди не беше там да му чете приказки за лека нощ или да слага лепенки на раните му, нито да му обясни, че понякога животът е трагичен, а понякога — прекрасен.