Двамата тръгнаха сред дърветата, крачеха по мекия килим от окапали листа и борови иглички. От стъпките им се вдигнаха облаци комари.
— Искаш ли да ти помогна?
— Не.
Мигел застана с разкрачени крака и издадени напред слабини и загледа как тънката златиста струя плиска по ствола на дървото.
— Така го правят големите момчета.
— Да, така е — съгласи се Оуди.
Момчето започна да казва още нещо, но вниманието на Оуди бе привлечено от друго. Отнякъде, сякаш високо от въздуха, се чу звук на виещи сирени.
— Това пожарникарска кола ли е? — попита момчето.
— Не мисля — каза Оуди. Погледнал беше през рамо, но не видя нищо зад завоя на пътя.
Сирените приближаваха. Първоначално Оуди не можеше да определи от коя посока. Погледна към Белита, която им помаха от предната седалка на понтиака. После обърна глава и видя камиона с двата светещи фара отпред. Отне му секунда да осъзнае колко бързо се приближава, прекалено бързо, за да вземе завоя. Промени курса към грешната страна на пътя и гумите от страната на банкета застъргаха по меката настилка на аварийната лента. Шофьорът зави рязко в другата посока и камионът се завъртя наляво. Оуди можеше да си представи мъжа зад кормилото, който се мъчи да контролира машината, а после вдига странно ръце нагоре, както хората правят, когато се опитват да предотвратят сблъсък. Беше прекалено късно. Камионът се наклони на две колела за секунда, а после се прекатури и се спусна скоростно надолу по двулентовия път.
В един момент понтиакът беше до пътя, а в следващия вече го нямаше. Оуди чу пукот на метал, пръскане на искри и гръм. Времето забави ход. Времето спря. С невероятно усилие на волята Оуди се наведе и вдигна Мигел. Гушна го, подпрял с ръка дупето му, сякаш е бебе. Притича обратно през дърветата, докато стигна до края на пътя.
Виждаше камиона, но не и колата. Остави Мигел на земята и хвана ръката му, заби пръсти дълбоко в детската длан.
— Стой тук. Сложи ръка на дървото. Не го пускай.
— Къде е мама?
— Чу ли какво ти казах?
— Къде отиде мама?
— Не мърдай.
„О, господи! О, господи! О, господи!“
Затича се. Препъваше се. Покатери се по нанагорнището, опитваше се да проумее какво се е случило. Очите го бяха излъгали. Щеше да стигне до колата и да открие, че всичко е наред.
Зад себе си чуваше сирени, виждаше проблясващи светлини. Камионът лежеше на една страна — разпорен, сякаш нещо е експлодирало вътре. Оуди се опита да диша, но напразно. Видя обърнатия понтиак на трийсет метра надолу по пътя. Вече не приличаше на понтиак. Не приличаше на кола. Беше изкривена купчина метал с две колела, които все още се въртяха във въздуха.
Оуди изкрещя името й. Опита се да отвори останките на вратата, която сякаш се бе запоила от силата на удара. Изви тяло, легнал по корем на пътя, и се промъкна през разбития заден прозорец, влачеше се под смачкания покрив на понтиака. Предницата на ризата му се просмука с бензин, в ръцете и коленете му се забиха стъкла.
Сред бъркотията от скъсани жици и изкривени седалки Оуди видя ръка и длан с течаща между пръстите кръв. За частица от секундата си помисли, че към нея няма тяло.
Сграбчил седалката над себе си, се примъкна напред и почти извади рамото си. Тогава я видя. Тялото й беше вклинено под таблото, сгънато под неестествен ъгъл. Оуди се протегна и докосна лицето й. Тя отвори очи. Жива беше. Изплашена.
— Какво стана?
— Катастрофа.
— Мигел?
— Той е добре.
Изпарения горяха очите на Оуди и задръстваха гърлото му, гадеше му се от тях. Чуваше как изтичащото гориво цвърчи и се излива върху горещия метал.
— Можеш ли да мърдаш краката си?
Белита помръдна пръстите на краката си.
— А пръстите на ръцете?
Тя помръдна и тях. Ръката й беше счупена. По бузата и челото й имаше порязвания от стъкло. Опита се да се премести, но разбитото табло на колата затискаше краката й. Оуди чу изстрели. В камиона имаше двама мъже. Бяха успели да се измъкнат от прозореца и да скочат на земята.
Един от тях се завъртя и после се срина, хванал врата си; през пръстите му шуртеше кръв. Другият бе улучен почти едновременно с него, куршумът се заби в коляното му. Униформен полицай, хванал пистолет в двете си ръце, се прицели в него. Имаше строга военна подстрижка и силно загоряла кожа.
Оуди надничаше през разбитите стъкла на понтиака, изпод гумата, която все още се въртеше. Забеляза втори заместник-шериф на около трийсет метра, в далечния край на камиона.
Един от ранените мъже се опита да се изправи. Гледаше безпомощно към Оуди с разфокусиран поглед, от ръката му висеше револвер. Заместник-шерифът стреля. Два куршума удариха в целта и мъжът залитна назад, по ризата му разцъфтяха алени цветя. Последният куршум го завъртя и той просто се срина долу, сякаш скелетът му се изпари.