Полицаят все още не бе видял Оуди. Колегата му извика нещо. Заместник-шерифът затъкна револвера си в кобура и изчезна от поглед. Оуди се канеше да извика, но нещо го спря. Двамата полицаи отново се появиха. Този път носеха сакове към отворения багажник на една от патрулките. Върнаха се и повториха това няколко пъти. Един от саковете се закачи на стърчащ къс метал и се раздра, а отвътре се изсипаха банкноти. Бризът ги подхвана и ги разпиля настрани, те се увиха около бурените и се залепиха по боровите дървета.
Чуваха се още сирени.
Оуди пропълзя обратно при Белита, придърпваше се на лакти. Извил бе глава под странен ъгъл заради смачкания покрив. Пресегна се за ръката й. Обви пръсти около китката й. Дръпна я и чу как тя изохка от болка.
Върна се назад и изкрещя към полицаите. Един от тях се обърна и тръгна към него. Панталоните му бяха с изгладени ръбове. Носеше черни кожени обувки. Оуди погледна нагоре. Бледите бузи на заместник-шерифа бяха червени от усилието. Мъжът пусна торбата с пари на земята.
— Трябва да я измъкнем! — замоли го Оуди.
Полицаят се извърна.
— Ей, Валдес!
— Какво?
— Имаме проблем.
Валдес дойде при него, клекна и подпря ръце на бедрата си, от дясната му ръка висеше револвер, цевта сочеше надолу.
— Откъде се появи тоя?
Партньорът му сви рамене.
Валдес се наведе по-близо, дъхът му беше кисел, балонче слюнка се разтягаше между устните му. Той наклони глава и видя Белита, заклещена в останките. Почеса брадичка.
Оуди сграбчи ризата на заместник-шерифа, смачка плата в юмрук.
— Помогнете й! — изкрещя.
В същия миг пътят заблестя; въздухът се изпълни със свистящ горещ дъх, когато синият пламък тръгна по настилката от спукания резервоар на камиона. Очите на Белита бяха застинали широко отворени.
— Пожар! — изкрещя Оуди, повтори го отново и отново. Пропълзя обратно в изкривените отломки, протегна се към Белита, опита се да я придърпа към себе си. Крещеше на полицаите да му помогнат, но те стояха и гледаха, отпуснали ръце до тялото.
Оуди излезе и претича до другата страна на руините. Свали ризата си и продължи да се опитва да разтвори метала с ръце. Отскочи назад от горещината. Валдес вдигна шапката си и я сложи на главата си. Другият заместник-шериф вдигна саковете с пари.
Писъците на Белита утихнаха и замряха. Оуди се срина на колене и длани, ридаеше. По черните му палци се стичаха струйки кръв. Той осъзна, че единият заместник-шериф стои над него. Валдес изхвърли използваните патрони и започна да презарежда. Застана над Оуди и насочи пистолета в челото му, очите му бяха съвсем безизразни — като на мъж, който знае, че разумът и логиката нямат място в свят на нелепости.
Оуди обърна глава и видя Мигел, застанал сред дърветата, все още с каубойската шапка на глава, хванал мечето си. Опита се да потъне в собствената си кожа; да изцеди цялото си съзнание; да се превърне в прах, който ще се разпръсне с бриза, а после отново ще се прероди като тялото и душата му и пак ще го направи цял.
— Не го приемай лично — каза заместник-шерифът и дръпна спусъка.
Макс си спомня. Някъде дълбоко в ума му се отварят вратички и прозорци. Вятър издухва листове хартия от бюра. Вдигат се облаци прах. Заработват машини. Звънят телефони. Отделни картини се навързват една с друга — като монтиране на филм, който после се превърта назад и се пуска отначало. Образи на жена в рокля на цветя, която мирише на ванилия и манго и го води на панаира, където има цветни светлинки. Фойерверки.
И все пак в мига, в който съзнанието му се разтваря, Макс се опитва да го затвори. Не иска да има различно минало. Иска това, което познава, с което е живял. Защо няма никакви снимки като бебе, чуди се. Никога преди не се е замислял за това, но сега разглежда наум фотоалбумите, които Санди пази в едно чекмедже на скрина, и обръща страниците. Няма негови снимки, увит в памучно одеялце, нито гушнат в болничното легло.
Родителите му никога не са говорили за раждането му. Винаги използваха фрази като „когато дойде при нас“ и „чакахме те дълго време“. Говорят, че са правили инвитро. Че са преживявали аборти. Че са го обичали и искали.
Този човек си измисля истории. Той е убиец! Лъжец! И все пак има нещо в начина, по който му разказа историята, заради което Макс чувства, че тя е истина. Мъжът говори така, сякаш е бил там от самото начало.