— Добре ли си? — пита го Оуди.
Макс не отговаря. Без да каже и дума, отива в банята и пълни устата си с вода, за да прогони вкуса. Взира се в отражението в огледалото. Прилича на баща си. Имат еднаква маслинена кожа и кафяви очи. Санди е по-светла, с руса коса и лунички, но това нищо не значи. Те са неговите родители. Те го отгледаха. Те го обичат.
Затваря капака на тоалетната чиния и сяда отгоре, хванал главата си с две ръце. Защо този мъж, този непознат, трябваше да му казва всичко това? Защо просто не го остави на мира?
Когато беше малък, искаше да бъде каубой. Имаше сребрист револвер, който изстрелваше пластмасови патрони, и каубойска шапка със звезда на периферията. Имаше мече с лилава папийонка. Знаеше, че тези неща са истина, и все пак в последните няколко часа бе станал друг човек.
Роден бе в Сан Диего. Пътувал бе за Тексас. Видял бе как майка му умира.
56
Дезире прекосява фоайето на офиса и подминава жена, която е горе-долу на нейната възраст, добре облечена, красива и заета. Жена, която вероятно има планове за уикенда. Може би ще иде на кино с приятеля си или ще излезе на питие с приятелка. Дезире няма подобни уговорки, от което би трябвало да е по-депресирана, отколкото реално се чувства.
Някой е залепил изрезка от вестник на бялата дъска до диспенсъра за вода: снимка, заснета пред мотела „Стар Сити“. На нея се вижда Дезире — с около шейсет сантиметра по-ниска от детектива, застанал до нея — да сочи към нещо на втория етаж. А в нарисувано балонче с пряка реч пише: „Т’ва е самолетът, шефе! Т’ва е самолетът!“[59]
Дезире не скъсва изрезката. Нека се забавляват. Сега не трябва да е в офиса, но знае, че Сеногълс си е тръгнал преди час, и се съмнява, че на друг му пука дали се възстановява вкъщи, или на бюрото си.
Телефонът й звъни.
— Специален агент Фърнис?
— Кой се обажда?
— Сигурно не ме помниш. Говорихме в затвора „Три реки“. Разпитва ме за Оуди Палмър.
Дезире се мръщи и поглежда номера, от който й звънят.
— Помня, Мос. Да не би да имаш информация за Оуди?
— Да, госпожо, мисля, че имам.
— Знаеш ли къде е?
— Не.
— Какво искаш да ми кажеш?
— Мисля, че той е невинен и не е извършил обира, за който го обвиняват.
Дезире въздъхва вътрешно.
— И как стигна до това потресаващо заключение?
— Момчето, дето е отвлякъл. Смятам, че е син на жената, която е загинала в обира — онази, която така и не са идентифицирали.
— Какво?
— Мисля, че тя и Оуди са имали дете. Не ме питай защо не е било в колата по време на катастрофата. Намерили са го едва няколко дни по-късно.
— Откъде знаеш всичко това?
— Току-що разговарях с човека, който го е намерил.
— По телефона?
— Не, госпожо.
— Дошъл е в затвора?
— Вече не съм там.
— Ти си с доживотна присъда!
— Пуснаха ме.
— Кой?
— Не им знам имената. Казаха ми, че ако намеря Оуди Палмър, ще отменят присъдата ми, но мисля, че ме лъжат. Сигурно ще убият Оуди, а после и мен, задето съм говорил с теб.
Дезире все още се опитва да осмисли факта, че Мос Уебстър не е в затвора.
— Чакай! Чакай! Върни назад!
— Скоро ще ми свършат монетите — казва Мос. — Трябва да ме изслушаш. Мъжът, с когото говорих, каза, че заместник-шерифът му е казал да излъже къде е намерил момчето. Според полицията е било на километри оттам, но все пак близо до мястото на престрелката.
— Дай отначало, кой те измъкна от затвора?
— Не знам.
— Видя ли тези мъже?
— Имах качулка на главата. Ще кажат, че съм избягал, госпожо, но не съм. Те ме пуснаха.
— Трябва да се предадеш, Мос. Мога да ти помогна.
Мос звучи, сякаш всеки момент ще се разплаче:
— Оуди се нуждае от помощ, не аз. Заслужава я. Аз така или иначе ще се върна в затвора, ако оживея. Ще ми се никога да не се бях сприятелявал с Оуди. Ще ми се да можех да му помогна сега.
По линията се чува пиукащ сигнал.
— Свършиха ми монетите — казва Мос. — Помни какво ти казах за момчето.
— Мос? Предай се. Запиши си мобилния ми телефон. — Дезире изкрещява номера, но не знае дали е чул последните цифри, преди да го прекъснат и линията да започне да дава свободно.
Свързва се с централата и пита дали обаждането може да бъде проследено. Операторът й връща местонахождението: телефонен автомат в супермаркет в Конроу. Дотогава Дезире е успяла да се свърже по телефона с главен надзирател Спаркс в затвора „Три реки“.
— Мос Уебстър беше прехвърлен в друг затвор два дни след бягството на Оуди Палмър — казва той.
— Защо?
— Невинаги ни казват причината. Много често прехвърлят затворници. Би могло да е по оперативни причини или по съображения за безопасността на затворника.
— Някой със сигурност е дал разрешение за това — казва Дезире.
— Ще трябва да питате колегите във Вашингтон.
Един час и дузина телефонни обаждания по-късно Дезире все още говори по телефона.
— Това са пълни глупости! — крещи на младши служител в Бюрото на федералните затвори, който сигурно съжалява, че й е отговорил на обаждането. — Защо са опитвали да прехвърлят Мос Уебстър от федерален затвор със строг тъмничен режим във ваканционен лагер в Бразория Каунти?
— При цялото ми уважение, специален агент, „Дарингтън Юнит“ е затворническа ферма, а не ваканционен лагер.
— Той е осъден убиец, който излежава доживотна присъда.
— Мога да ви кажа само това, което виждам в документите пред себе си.
— И какво е то?
— Уебстър е използвал самоделен нож, за да заплаши и обезоръжи щатски шериф по време на спиране за почивка до „Деъри Куин“[60] в Западна Колумбия. Шерифът се е измъкнал без наранявания. Щатската полиция е информирана.
— Кой е упълномощил прехвърлянето?
— Нямам информация.
— Защо ФБР не е уведомено за бягството му?
— Вкарано е в системата.
— Искам да видя показанията на шерифа и на всички други свидетели. Искам да знам защо е бил прехвърлен. Искам да знам кой го е разрешил.
— Оставил съм бележка на директора. Сигурен съм, че това ще е първото, с което ще се заеме в понеделник сутрин.
Дезире долавя ясно сарказма в гласа на бюрократа. Тряска слушалката и обмисля да метне телефона през стаята, но подобно нещо би направил само мъж, а на нея й се гади от мъже.
Вместо това отново обмисля всичко, което й е казал Мос. Влиза в компютъра и търси информация за изчезнали деца.
„Имате ли си идея, господин Уебстър, колко деца изчезват всяка година в Тексас?“ — мисли си.
Стеснява търсенето само до Дрейфъс Каунти през януари 2004 и попада на статия във вестник „Хюстън Кроникъл“:
59
Реплика от известния американски сериал „Остров на фантазиите“ (