Лявата половина на мозъка контролира говора и речта и поради тази причина най-вероятно ще ви отнеме известно време да ги възстановите, а може и никога да не успеете. След няколко дни ще ви направя ядрено-магнитен резонанс и ще проведем няколко неврологични теста, за да проверим как работи мозъкът ви.
Хал хвана Оуди за ръка. Той стисна пръстите му.
Няколко часа по-късно се събуди в тъмна стая, в която единствената светлина идваше от машини. До леглото му седеше мъж. Оуди не можеше да извърне глава, за да види лицето му.
Фигурата се наведе, сложи юмрук върху бинтовете, увити около главата на Оуди и натисна върху раздробената кост.
Сякаш граната разцепи черепа му.
— Усещаш ли това? — проговори гласът.
Оуди кимна.
— Разбираш ли ме?
Отново кимна.
— Знам кой си и откъде е семейството ти, господин Палмър.
Мъжът продължаваше да извива юмрук, притиснат в главата на Оуди, да дълбае счупената кост и металните пластини. Оуди махаше с ръце във въздуха, сякаш някой бе прекъснал връзката с центровете за контрол на моториката му.
— Момчето е при нас. Разбра ли? Ако искаш да живее, ще правиш каквото ти кажа.
Болката беше толкова огромна, че Оуди с усилие чуваше какво му говорят, но казаното все пак си проправи път в съзнанието му.
— Дръж си устата затворена. Ясно? Признаваш се за виновен, или момчето умира.
На монитора, който отчиташе сърдечната дейност, се задейства аларма. Оуди загуби съзнание. Не очакваше да се събуди. Не искаше да се събуди. Казваше си, че иска да умре, и отново преживяваше катастрофата; чуваше предсмъртните писъци на Белита, виждаше лицето на Мигел. Събуждаше се всяка нощ от този сън, докато накрая започна да се страхува да заспива, а вместо това се взираше в отражението си в огледалото на тавана и гледаше как по гърлото му преминава лека вълна, когато преглъща слюнка.
— Кой беше непознатият? — пита Макс.
— Агент от ФБР на име Франк Сеногълс.
Тийнейджърът се взира в Оуди, сякаш се опитва да реши дали той преувеличава, или си измисля историята в движение.
— Искаш да кажеш, че си влязъл в затвора заради мен?
— Не ти ме вкара в затвора.
— Но си го направил, защото са заплашили живота ми?
— Дадох обещание на майка ти.
— Можел си да кажеш на полицията.
— Нима?
— Можел си да им докажеш кой си всъщност.
— Как?
— Сигурно са щели да ти повярват.
— Не можех да говоря. А когато се възстанових, доказателствата вече бяха изопачени, потулени или изфабрикувани. Нямаше начин да докажа невинността си, а ако опитах, щяха да те убият.
Макс се изправя и започва да крачи гневно.
— Грешиш! Това е извратено! Баща ми никога не би ме наранил! Би убил всеки, който го направи. Ще те убие, когато те намери… — Макс стиска силно очи, скърца със зъби, а лицето му е изкривено от отвращение и ярост. — Баща ми има медал за храброст! Той е герой, по дяволите.
— Той не е твой баща.
— Ти си шибан лъжец! Грешиш! Бях щастлив. Те ме обичат. Нямаше право да ме отвличаш.
Макс се втурва в къщата и затръшва вратата на спалнята. Оуди не прави опит да го последва. Усеща отношенията си с момчето далечни, сякаш гледа през камера и записва случващото се, но не участва в него. Той и Макс са на едно и също място, но не са свързани. Връзката им отдавна е прекъсната — още в онзи миг, когато пламъците погълнаха понтиака, а Белита крещеше името му.
Какво друго може да очаква от момчето? Какво друго би могъл да му каже?
В продължение на единайсет години определени хора искаха Оуди да си държи устата затворена, искаха да избледнее на заден план, да изчезне, да умре… Може би щеше да изпълни желанието им, ако го бяха оставили на мира. Можеше да се предаде при някое от многобройните посегателства над живота му или да стане жертва на безкрайната поредица от насилие, която се разиграваше всеки ден в затвора. И все пак не успя да погребе спомена за Белита, която все още го хипнотизираше и го теглеше към себе си, превръщаше го в сомнамбул, който върви към пропаст. Беше й обещал.