— Няма да те нараня — казва Оуди.
Старецът се опитва да каже нещо, но отваря и затваря уста, сякаш говори език, който само рибите разбират. В същото време започва да тупа с ръка по гърдите си, над сърцето, с глух тупащ звук.
Оуди сваля оръжието.
— Добре ли си?
Мъжът клати глава.
— Сърцето ли?
Кима.
— Имаш ли хапчета?
Още едно кимване.
— Къде?
— Пикапа.
— Таблото? Жабката? Чанта?
— Чанта.
Макс излиза от спалнята, като все още подрънква с дайрето между краката си. Вижда стария човек и спира.
— Човекът има сърдечни проблеми — казва му Оуди. — В пикапа има хапчета. Искам да отидеш и да ги донесеш веднага.
Макс не се поколебава. Дайрето дрънчи силно надолу по стълбите, през моравата, а после затихва. Оуди не вижда пикапа, защото кепенците са затворени.
Взима стол за стареца и го кара да седне. Лицето му е прежълтяло и влажно от пот и той се взира в Оуди, сякаш вижда призрака на миналите Коледи[62].
— Как се казваш?
— Тони — изграчва той.
— Това сърдечен удар ли е?
— Стенокардия.
Макс отваря вратата на пикапа и започва да търси, докато намира стара спортна чанта. Ключовете висят на стартера. Може би това е неговата възможност. Би могъл да хване кормилото и да е далеч, преди Оуди да успее да слезе по стълбите. Би могъл да сигнализира на кола на пътя или да намери телефон. Би могъл да се спаси сам и да стане герой. Може би тогава София Робинс ще иска да излезе с него.
Обмисля тези неща, докато рови в чантата, и напипва мобилен телефон. До него има пластмасово шишенце с хапчета. Макс хвърля поглед назад към къщата, отваря телефона и пише съобщение на баща си:
„Аз съм Макс. Добре съм. Къща на плажа. На изток от Саржънт, между залива и канала. Синя къща. Дървен покрив. С веранда и барака за лодки.“
Изключва телефона и го затъква в ластика на бельото си. Взема хапчетата и затваря вратата, като хвърля поглед към плажа. На около осемстотин метра на запад вижда джип да прави кръгчета в пясъка.
— Намери ли хапчетата? — вика Оуди, застанал на верандата.
— Да, намерих ги.
Макс вдига нагоре шишенцето и го разтръсква над главата си.
— Донеси ми цялата чанта.
— Добре.
Оуди носи на Тони чаша вода. Отваря шишенцето.
— Едно или две?
Тони вдига два пръста. Оуди слага хапчетата в дланта му и гледа как той ги преглъща и пие вода.
— Той ще се оправи ли? — пита Макс.
— Мисля, че да.
— Може би трябва да извикаме линейка.
— Да му дадем минутка.
Тони отваря очи и изглежда почти спокоен, натъпкан с хапчетата, които помагат на сърцето му да бие нормално и спират болката му. Усмихва се на Макс и моли за още една чаша вода.
— Сърдечно заболяване — обяснява с все още натежали клепачи. — Казват, че имам нужда от байпас, но съм без здравна осигуровка, така че ще ми струва към сто и шейсет хиляди долара. Дъщеря ми пести, работи на две места, но аз ще съм мъртъв от двайсет години, преди тя да има възможност да плати операцията. — Избърсва лице с кърпичка, която изглежда почти като парцал. — Ходя да ловя риба, за да мога да сложа храна на масата. Вземам назаем лодката на семейство Халиган, за което те не знаят. — Поглежда към Оуди. — Предполагам, че не знаят и за теб.
Оуди не отговаря.
— Е, кой си и какво правиш тук?
Старецът изучава с поглед Макс и Оуди, спуска поглед и вижда дайрето между коленете на тийнейджъра. Просветва му и вдига вежди.
— Ти си онова момче, което търсят. Само за теб говорят по новините. — Мръщи се на Оуди. — А за теб казват, че си убиец.
— Грешат.
— В такъв случай какво ще правиш с мен?
— Още мисля.
— Явно няма да ходя за риба.
— Днес не. Кога очаква дъщеря ти да се прибереш у дома?
— Към залез-слънце.
— Имаш ли мобилен телефон?
Макс ги прекъсва:
— В чантата нямаше. — Поглежда към Тони и някакво негласно разбиране преминава между тях.
— Дъщеря ми все настоява да нося мобилен телефон със себе си — казва Тони, — но аз така и не се научих да ги ползвам.
— По-добре ли се чувстваш? — пита Оуди.
— Ще се оправя.
— Трябва да го заведеш в болницата — казва Макс.
— Ако стане по-зле, ще го заведа — обещава Оуди, проверява всички прозорци и затъква предпазителя на пушката.
— Ами дъщеря ми? — пита Тони. — Ще се притесни за мен.
Оуди поглежда часовника си.