— Няма да е преди залез-слънце.
59
Дезире преминава през тълпата репортери и телевизионни оператори, а те танцуват около нея като кучета, които чакат да бъдат нахранени. Телевизионни микробуси и медийни автомобили са блокирали улицата пред къщата на Валдес. Привличат зрители и търсачи на зрелища, които са дошли да гледат как се създават новините.
Полицайката, която охранява семейството, отваря вратата, сложила ръка на оръжието на колана си. Санди Валдес стои зад нея в коридора. С широко отворени очи. Изпълнена с надежда. Облечена е с избеляла тениска и дънки, боса е, с разрошена коса и без грим, от което личи, че не е спала много.
Говорят във всекидневната, където завесите и щорите са спуснати. Дезире сяда. Въздържа се от кафето.
— Съпругът ви у дома ли е?
Санди поклаща глава.
— Човек като Райън не може да стои безучастно. Иска да бъде навън, да раздрусва дърветата и да крещи от покривите.
Дезире казва, че разбира, въпреки че Санди явно се съмнява в думите й.
— Защо не ни казахте, че Макс е осиновен?
Санди замръзва с носната кърпичка под носа си.
— Какво значение има?
— Нарочно ли премълчахте тази информация?
— Не! Разбира се, че не!
— Кога го осиновихте?
— Когато беше на четири, но какво значение има това?
Дезире пренебрегва въпроса й.
— Чрез агенция ли?
— Минахме през всички законови етапи, ако това питате. — Санди сяда сковано на ръба на дивана със събрани колене и мачка влажната хартиена кърпичка между пръстите си, докато тя започва да се разпада. — Райън каза, че е бил изоставен. Някой го намерил да се лута в горите. Мръсен, премръзнал. Мъжът ми го завел в болницата и се опитал да открие майка му. После поддържал връзка с Отдела за закрила на детето.
— Взели сте го като приемни родители, а после сте го осиновили, така ли?
— Опитвахме се да имаме семейство. Направихме всичко: инжекции, пункция на яйцеклетки, инвитро, но нищо не помогна. Никога не бяхме говорили за осиновяване, преди да се появи Макс. Стана така, сякаш господ го е довел при нас.
— Макс знае ли?
Санди поглежда надолу към ръцете си.
— Планирахме да му кажем, когато стане достатъчно голям.
— На петнайсет е.
— Така и не намерихме подходящ момент. — Санди сменя темата: — Знаете ли, че в продължение на пет месеца не отрони нито дума? Нито звук. Никой не знаеше истинското му име. Дълго време го наричахме Бъстър като кучето, което го е намерило, но после той започна да говори и каза, че се казва Мигел. Райън не искаше да го наричаме така, затова се разбрахме да е Макс, а пък момченцето сякаш нямаше нищо против.
Дезире не отвръща нищо.
— Мигел каза ли ви фамилията си?
— Не.
— Каза ли ви откъде е?
— Един-два пъти сочеше към снимки или казваше неща, които биха могли да ни подскажат нещо, но Райън казваше, че не бива да го притискаме. — Санди търка очите си. — Дълго време се страхувах, че някой ще дойде да го търси. Всеки път, щом телефонът звъннеше или се почукаше на вратата, мислех, че е майка му, която си го иска обратно. Райън обаче казваше, че не би имало значение, защото Макс вече е наш по закон.
Санди вдига поглед към Дезире, очите й преливат от сълзи.
— Защо сме наказани така? Извършихме добро дело. Добри родители сме.
Оуди поглежда към рафтовете в кухнята, за да прецени с какво разполагат. Времето му ще изтече, преди храната да свърши. Тони го наблюдава, лицето му е бледо, но вече не блести от пот.
Старецът обича да говори — изказва наблюдения, които преминават в истории от живота му. Може би е чел някъде, че за заложниците е добре да се опитат да се сприятелят с похитителя си. Или е това, или просто се опитва да отегчи Оуди до смърт.
— Служил ли си в армията? — пита Тони.
— Не.
— Аз служих във флота. Бях прекалено млад да се бия с немците или корейците и прекалено стар за Виетнам. Направиха ме заварчик. Занимавах се с водопроводните инсталации и слагах изолация с азбест на машинното отделение. От това почина Маги, жена ми. Казаха, че съм го занесъл вкъщи, полепнал по дрехите ми. Когато Маги е прала нещата ми, фибрите попаднали в дробовете й. Моите си бяха добре, но азбестът уби нея. Това ли имат предвид хората, когато казват „каква ирония“?
— Едва ли.
— Просто лош късмет, предполагам. Не се оплаквам. — Старецът млъква за миг и стисва устни в тънка линия. — Не, по дяволите! Оплаквам се, просто никой никога не ме слуша.
— Нямаш ли здравно осигуряване, щом си ветеран? — пита Оуди.
— Не съм служил в чужбина.