— Не ми звучи честно.
— Да знаеш кое е честно, не значи, че ще го получиш.
Тони трепва и се тупва по гърдите, сякаш рестартира несъществуващ пейсмейкър. Би трябвало да е в болница или поне да иде на лекар. Оуди не иска още една смърт да лежи на съвестта му. Винаги е знаел, че следващата част от плана му ще е проблематична.
Може да се каже, че не си е направил труда да си състави стратегия за измъкване, защото не е мислил, че ще оцелее до този момент. Сега Макс знае истината. Може би не вярва на някои подробности, но това е негово право. Все едно да заведеш дете на църква и неделно училище и да го запознаеш с вярата, която то може да приеме или отхвърли.
Останали са му сто и двайсет долара. Преброява парите и ги прибира в предния си джоб. Отваря ципа на сака, вади мобилния си телефон и слага вътре нова симкарта, преди да го включи и да потърси сигнал. Първо позвънява в детската болница в Тексас и моли да го свържат със сестра му. Бернадет е в отделението. Отиват да я извикат.
Оуди поглежда към Тони. Той и Макс си говорят. Кимат си. Може би заговорничат. Скоро ще е без значение.
— Аз съм. Не мога да говоря дълго.
— Оуди? Полицията идва тук. — Бернадет е прикрила слушалката с ръка и шепне.
— Знам.
— Ще нараниш ли онова момче?
— Не.
— Предай се. Пусни го да си отиде вкъщи.
— Ще го направя, но първо искам да направиш нещо за мен. Онези мои документи, които пазиш при себе си, още ли ги имаш?
— Да.
— Искам да ги дадеш на един човек. Името й е Дезире Фърнис. Тя е специален агент от ФБР. Трябва да ги дадеш само на нея и на никого другиго. Очи в очи, лично. Разбра ли ме?
— Какво да й кажа?
— Кажи й да проследи парите.
— Какво?
— Тя ще разбере, когато прочете документите.
Гласът на Бернадет трепери.
— Тя ще иска да знае къде си.
— Знам.
— Какво да й кажа?
— Кажи й, че момчето е добре и че се грижа за него.
— Ще ми докараш още неприятности. Непрекъснато казвам на хората, че си добър човек, а после ти ме опровергаваш.
— Ще ти се реванширам.
— Как ще стане това, ако загинеш? Пусни момчето да си ходи у дома.
„Къде е у дома“ — пита се Оуди.
— Ще го направя.
Затваря и набира нов номер. Единственият човек, на когото може да има дори малко доверие, е онзи, който му помогна да оцелее в затвора. Не разбира как Мос е излязъл от „Три реки“ и как успя да го намери, но помни добре, че гробът, който трябваше да копае в гората, беше предназначен за двама им.
Обажда се жена.
— Зъболекарски кабинет „Хармъни“.
— Търся Кристъл Уебстър.
— На телефона.
— Казвам се Оуди Палмър, срещали сме се веднъж или два пъти.
— Знам кой си — казва Кристъл нервно.
— Мос обаждал ли се е?
— Звъни ми почти всеки ден.
— Знаеш ли защо са го пуснали от затвора?
— Казали са му да те намери.
— И после какво?
Тя се поколебава.
— Да те предаде на тях. Казали са, че ще му оставят парите, ако ги открие.
— Парите ги няма.
— Мос го знае, но се надяваше, че може да му смекчат присъдата, ако направи каквото искат.
— А сега какво мисли?
— Знае, че го лъжат.
Оуди се взира през прозореца, където над вълните се реят чайки, пляскат с криле и издават странни гърлени крясъци. Понякога звучат точно като човешки бебета.
— Когато се чуеш с Мос, кажи му, че имам план. Искам да дойде и да вземе момчето. Може да каже, че го е спасил. Дай му този адрес. Ще бъда тук още шест часа.
— Може ли да ти позвъни?
— Ще изключа този мобилен телефон.
— Момчето добре ли е?
— Добре е.
— А защо да не се обадя на полицията ей сега и да им кажа къде си?
— Питай Мос. Ако е съгласен, остави го да се обади в полицията.
Кристъл се замисля за момент.
— Ако моят Мос пострада, ще дойда и сама ще те намеря. И можеш да си сигурен, господин Палмър, че съм много по-страшна от него.
— Знам това, госпожо. Той ми каза.
60
Виктор Пилкингтън вдига очи към пробягващите облаци и ги присвива заради блясъка на слънцето. Във въздуха витае влажен мирис на дивеч, носи го бризът, който идва от запад. Два автомобила стоят на тесния път, който води към къщата му; паркирани са в шарената сянка на изсъхнали дървета с клони, които наподобяват безцветни бели кости на дъното на пресъхнало езеро.
— Този път ще го направим както трябва — казва Пилкингтън, докато дъвчи намокрения край на незапалена пура. — Никой да не се опитва да се измъкне.
Хвърля поглед на Сеногълс, който проверява пушка — Франк вдига мерника до дясното си око и затваря лявото. Валдес хлопва капака на колата и разтваря ципа на черен калъф за друга пушка. С тях има още двама мъже, облечени в черни войнишки панталони. Наемници с фалшиви имена — Джейк и Став, които не говорят, освен ако нямат нещо съществено за казване. Вършат си работата, докато им се плаща. Джейк е с дълга коса, вързана на опашка, но тя оредява отпред като отдръпващ се прилив, който оставя след себе си веждите му. Став е по-нисък и по-смугъл, с войнишка подстрижка и с нервния тик да бърше устата си с опакото на ръката. По шията му личат белези, подобни на онези, които имат обгорели при пожар хора.