— Този случай е по-студен и от задника на гробар[9] — каза й Сеногълс, когато й подаваше записките по делото. Гледаше я в гърдите вместо в лицето.
Неразрешените случаи обикновено се разпределяха между активните агенти, а новобранците получаваха най-старите и най-студените. Периодично Дезире проверяваше за нова информация, но през десетте години, изминали от обира, нищо от откраднатите пари не беше възстановено. Седем милиона долара в използвани банкноти, немаркирани и непроследими, просто се бяха изпарили. Никой не знаеше серийните номера, защото парите бяха извадени от употреба и се превозваха, за да бъдат унищожени. Бяха стари, мръсни и поразкъсани, но все още законово валидни при плащане.
Оуди Палмър беше оцелял при грабежа, въпреки че беше застрелян в главата, а четвъртият член на бандата — за когото предполагаха, че е по-големият брат на Палмър, Карл — бе избягал с парите. През последното десетилетие се бяха появили няколко фалшиви следи и непотвърдени засичания на Карл. Чуло се беше, че полицията в Тиера Колорадо, Мексико, го е арестувала, само че го пуснала, преди ФБР да успее да издейства заповед за екстрадирането му. Година по-късно американски турист на ваканция във Филипините заяви, че Карл Палмър държи бар в Санта Мария, на север от Манила. Имаше и други сведения за появата му — в Аржентина и Панама, но повечето бяха анонимни съобщения, които не доведоха доникъде.
Дезире изключва урока по испански и се взира в земеделските земи, покрай които преминава. „Що за идиот трябва да си, за да избягаш в деня преди освобождаването си?“ — питаше се. Вече беше обмислила възможността Оуди да е избягал, за да избегне някой, който ще го посрещне отвън. Със сигурност е можел да изчака още ден. Според законите в Тексас за повторно престъпление можеше да получи още двайсет и пет години.
Дезире бе ходила преди време във федералния затвор „Три реки“, за да разпитва Оуди и да научи нещо за парите. Беше преди две години и човекът не й се беше сторил идиот. Имаше коефициент на интелигентност 136 и беше учил инженерство в колежа, преди да прекъсне. Куршумът в главата можеше да е променил характера му, разбира се, но Оуди й се беше сторил учтив, интелигентен и почти изпълнен с разкаяние. Наричаше я „госпожо“ и не коментира височината й, нито се подразни, когато тя го обвини, че лъже.
— Не помня много от въпросния ден — каза й Оуди тогава. — Стреляха в главата ми.
— А какво помниш?
— Че стреляха в главата ми.
Дезире опита отново:
— Къде се запозна с твоите хора?
— В Хюстън.
— Как?
— Чрез далечен братовчед.
— Този братовчед има ли си име?
— Много е далечен.
— Кой те нае за удара?
— Върни Кейн.
— Как се свърза с теб?
— По телефона.
— Каква беше твоята роля?
— Да шофирам.
— Ами брат ти?
— Той не беше там.
— Тогава кой беше четвъртият член на бандата?
Оуди вдигна рамене. Направи същото, когато тя спомена парите — разтвори ръце, сякаш бе готов да го претърсят на място.
Дезире имаше още въпроси. В продължение на час се въртяха в кръг, зацикляха и се затормозиха до крайност, докато подробностите по обира станаха пълна каша.
— Да видим дали разбирам правилно — заяви Дезире, без да крие раздразнението си. — Запознал си се с останалите от бандата едва час преди началото на обира. Преди това не си знаел имената им и всички са носели маски.
Оуди кимна.
— Какво щеше да стане с парите?
— Щяхме да се срещнем по-късно и да си ги разделим.
— Къде?
— Не ми казаха.
Дезире въздъхна и опита друг подход:
— Правиш го по трудния начин, Оуди. Знам, че всеки иска частица от теб — надзирателите, затворниците. Няма ли да е по-лесно, ако просто върнеш парите?
— Не мога.
— Не те ли притеснява, че навън хората си ги харчат, докато ти гниеш тук, вътре?
— Парите никога не са били мои.
— Сигурно се чувстваш измамен, Оуди.
— Защо?
— Не им ли завиждаш, че са се измъкнали?
— Да мразиш, е като да пиеш отрова и да чакаш друг да умре.
— Сигурно си мислиш, че това е много мъдро, но на мен ми звучи като пълна глупост — каза му Дезире.
Оуди се усмихна сухо.
— Някога била ли сте влюбена, специален агент?
— Не съм тук, за да говоря за…
— Извинете. Не исках да ви накарам да се чувствате неудобно.
Докато си спомня този момент от разговора, жената изживява отново същата емоция. Изчервяването. Никога не бе срещала мъж, да не говорим затворник, който е толкова самоуверен и приема така съдбата си. Не го интересуваше дали пътят нагоре е труден или че всяка врата е затворена. Дори когато Дезире го обвини, че лъже, той не се ядоса. Вместо това се извини.
9
В англоезичните страни неразрешените криминални случаи се наричат