За миг Мос сякаш обмисля това.
— Добре, може и така да го наречем, но първо искам да дойдеш с мен.
— Никъде няма да ходя с теб.
— Оуди се нуждае от помощта ни.
— Не съм тук, за да помагам на Оуди Палмър.
— Знам това, госпожо, но той е някъде там съвсем сам, а има хора, които искат да го убият.
— Какви хора?
— Мисля, че са онези, които всъщност са откраднали парите.
Дезире премигва срещу Мос, има чувството, че и той е чел пощата.
— Ти ли влезе с взлом в апартамента ми?
— Не, госпожо.
— Въоръжен ли си?
— Не.
Докато разговарят, Дезире е успяла да освободи токчето си от решетката. Пресяга се за оръжието си и го насочва през отворения прозорец откъм седалката до шофьора.
— Излез от автомобила.
Мос не помръдва.
— Ще те застрелям, ако трябва.
— Не се и съмнявам.
Мос се взира през предното стъкло, изглежда раздразнен, че денят е напреднал толкова.
Дезире не сваля оръжието.
— Кажи ми къде е той. Ще започнем оттам.
— Знам точно какво ще направите — казва Мос. — Ще кажете на шефа си, а той ще свика събрание и ще даде указания на спецекипа, който ще разузнае мястото, ще прегледа сателитни изображения, ще блокира пътищата и ще евакуира квартала. Междувременно единственото, което ще е останало от Оуди Палмър, ще е едно кърваво петно. Ако не искате да дойдете, отивам сам.
— Не можеш просто да тръгнеш! Арестуван си.
— Явно ще се наложи да ме застреляш.
Дезире прокарва пръсти през косата си, като предпазливо докосва подутината на главата. Здравият разум й казва, че трябва да арестува Мос Уебстър, но инстинктът й подсказва друго. През последните двайсет и четири часа някой бе проникнал в жилището й, беше я съборил в безсъзнание и беше откраднал папките й. Шефът й я беше излъгал и от самото начало бе направил всичко възможно да я отстрани или да й дава безсмислени задачи, за да я държи настрана. Ако грешеше за Оуди Палмър, това щеше да е краят на кариерата й. А ако беше права, никой нямаше да й благодари. И в двата случая губеше.
Влиза в колата, слага си колана и насочва 45-калибровия си пистолет към чатала на Мос.
— Позволи си дори само да не спреш на знак „Стоп“ и ще ти отнеса топките.
64
Двата форда отбиват в аварийната лента на черен път и спират под горичка ниски обрасли дървета на стотина метра от къщата. Небето е с цвят на мръсна вода, океанът е тъмносив и осеян с ивици пяна. Скоро ще завали. Слънцето изчезва. Времето напредва.
Сеногълс излиза от автомобила и обляга пушката си на капака. Притиска буза към дървената дръжка и усеща студената й твърда гладкост върху кожата си. Успокоява сърдечния си ритъм и през мерника оглежда стените на къщата, като отделя специално внимание на вратите и прозорците. Мястото изглежда затворено. Празно.
— Сигурен ли си, че е тук?
Валдес кима и вдига бинокъла си. Плажната ивица му се струва пуста. Единствените светлини, които вижда, идват от мачтите на дренажен шлеп, пуснал котва в канала, и от двойка кораби, които се движат през залива.
— Как ще процедираме? — пита.
— Първо трябва да се уверим, че все още са тук.
Сеногълс отива до другата кола и говори с Джейк и Став, казва им да разузнаят напред от другата страна на къщата. Те проверяват радиостанциите си, придвижват се по края на канала и скоро изчезват в мрака. Валдес и Сеногълс остават на открито, капки дъжд започват да мокрят косите и бронираните им жилетки. Пилкингтън стои в колата. Държи се, сякаш той е шефът, но Франк Сеногълс движи операцията.
Валдес отново поглежда през бинокъла. Сърцето сякаш се е качило в гърлото му. Спомня си какво беше в нощта на обира. Как чакаха да се появи камионът, как гърлото му се беше свило, а ръцете му се потяха върху волана. Чичо му бе подготвял четири години тази възможност, поставил бе свой човек в охранителната фирма и беше изчакал той да се издигне на по-висок пост. Пилкингтън разбра какъв ще е маршрутът на доставката и времето, когато ще се извърши, но Валдес намери Върнън и Били Кейн — от глупав по-глупав. Едно от предимствата да си в полицията са хората, с които имаш контакт: корумпирани адвокати, второразредни престъпници, перачи на пари, обирджии на сейфове, дилъри на оръжие, крадци на коли и най-обикновени крадци.
Когато братята Кейн отвлякоха бронирания камион и паркираха в аварийната лента на пустия път, очакваха да ги посрещне кола, с която да се измъкнат. Но там ги чакаше засада. Изпълнението на плана не беше толкова гладко, колкото трябваше, но резултатът беше същият. Оуди Палмър бе излишният елемент във формулата — онзи, който я направи погрешна. На грешното място. В грешното време. Почти го накараха да замълчи завинаги. Но не съвсем.