Нестабилно изправен, Тони я нахлузва на раменете си.
— Няма да те застрелят — казва Макс и поглежда към Оуди за потвърждение. — Баща ми е там. Той е шериф.
Тони поглежда тийнейджъра и се усмихва.
— Някой по-смел от мен щеше да предложи да остане тук.
— Достатъчно си смел — отвръща Макс.
На Оуди му се иска да спре Тони, но вече не знае как да се аргументира. За стареца не е по-безопасно да остане тук, отколкото да си тръгне. Но в същото време се сеща за Каси и Скарлет в хотелската стая и се чуди дали нещата нямаше да са различни, ако беше останал. Дали щеше да успее да ги защити?
Тони посочва към рамото на Оуди, където бинтовете са подгизнали от кръв и тя се стича по ръката му. По излъскания дървен под има капчици, които напомнят на разлят живак.
— Малко не ми е ясно какво се надяваш да постигнеш тук, синко.
Оуди разтваря длани и се вглежда в тях.
— Опитвам се да опазя Макс. Опитвам се да опазя и теб. И се надявам да остана жив. Какво има за неразбиране?
— Третото, предполагам. Аз съм на седемдесет и две. Вдовец. Пенсионер. Безработен. Бивш военен. Имам болно сърце и ми отнема цял час да се изпикая. Нямам син, само дъщери, но не се оплаквам. Те са добри с мен. Видях как се държиш с Макс и знам, че никога не би го наранил.
— Благодаря ти — казва Оуди.
— Няма защо да ми благодариш. — Тони поглежда отново към Макс. — Късмет, младежо.
Тони минава по верандата и бавно слиза по стълбите, като опипва с крак всяко стъпало в мрака. Когато стига до пикапа си, спира, за да огледа дупките от куршуми, и псува под нос. Тръгва към пътя с по-уверена крачка, но болката в гърдите му се усилва.
Паниката му е враг. Така казваше старият му сержант. Паниката те завладява, когато страхът направи мозъка ти безполезен. Къде са полицейските коли? Защо не идват да го приберат?
Изведнъж поток от силна светлина почти прекатурва Тони назад. Старецът вдига ръце, за да защити очите си, но не вижда нищо освен червените кръгове, прогорени от вътрешната страна на клепачите му.
— Спри на място — казва някой.
— Не съм въоръжен.
— Ръце на главата.
— Ей, вървя на сляпо в момента. Може ли да угасите светлината?
— Коленичи.
— Коленете ми не са като едно време.
— Направи го.
— Аз само се грижа за вилите. Няма нужда да се занимавате с мен. Не съм проблем. Момчето е в безопасност.
— Как се казваш?
— Тони Шрьодер.
— Откъде познаваш Оуди Палмър?
— Не го познавам. Току-що го срещнах. Дойдох да проверя къщата след бурята. Вие надупчихте колата ми и лодката на семейство Халиган. Надявам се някой да покрие щетите.
— Трябваше да стоиш настрани, старче.
— Какво имате предвид?
От разстояние Оуди чува глух мокър пукот и вижда червената мъгла на кръвта да се стели в светлината на фаровете. Тони пада на асфалта, килва глава настрани като на човек, който си търси възглавница, за да легне.
Макс вижда всичко и изкрещява. Хвърля се към вратата и на Оуди се налага да замахне със здравата си ръка, за да хване тийнейджъра в движение и да го вдигне във въздуха.
— Те го застреляха! — пищи Макс и мига невярващо към Оуди. — Застреляха Тони!
Оуди не знае какво да каже.
Момчето ридае.
— Защо? Не беше наранил никого. Беше коленичил. Застреляха го в главата.
Оуди знае, че те чистят свидетелите и довършват работата, в която са се издънили преди единайсет години. Макс е коленичил на пода, свлякъл се е като кукла с прерязани конци. Оуди го боли сърцето. Иска да прокара палец под долната устна на момчето и да избърше слязлата дотам сълза.
Навън фаровете са изгасени. Сега вече ще дойдат. Оуди сяда до Макс и се чувства празен, напълно изчерпан. Въпреки напрежението тялото му е готово да се предаде. Загубил е кръв. Загубил е и надежда. Мисията му приключи. Дори ако успее да стигне до плажа, после какво ще прави? Ще оставят ли Макс жив?
Тийнейджърът е спрял да плаче. Седи, подпрян на стената, със свити колене и се взира в мобилния си телефон.
— Спомням си — прошепва прегракнало. — Ти беше коленичил, а един човек стоеше над теб, насочил пистолет към главата ти. Ти гледаше към мен…
— Трябва да бягаш, Макс.
— Той няма да ме застреля.
— Не можеш да си сигурен.
Отвън на стълбите има някой. Оуди поглежда през кухненския прозорец и вижда очертанията на глава до верандата. Като се надига на едно коляно, зарежда пушката и я подпира на перваза.
— Ще се опитам да ги отведа далеч. Когато изляза, искам да бягаш.
— Накъде?
— Можеш да преплуваш канала. Прикривай се.