— Не можеш да излезеш.
— Нямам избор.
Мос прекосява подвижния мост и влиза с пикапа по Кенъл драйв, кара на изток, покрай няколко къщи, повечето опразнени за през зимата. Едва може да различи белия плаж и тъмната сянка на морето напред.
Къщите започват да оредяват и после свършват. Каналът и плажът се срещат и образуват тясна ивица земя, която на места е широка едва стотина метра. Въпреки че са само на няколко метра надморско ниво, все пак има малки блата и хълмове, които биха могли да скрият легнал човек. Въздухът е наситен със сол, пушек и воня на разлагащи се водорасли. Може би някой лагерува и е запалил огън или група тийнейджъри пият на плажа.
Мос намалява скоростта. Пред себе си, едва забележими зад завоя, вижда задните червени отразители на два автомобила, блокирали пътя. Изключва светлините и бавно спира, като изключва двигателя. В същия миг Дезире обръща глава.
— Чу ли това?
Изстрели.
Заслушват се. Следващият изстрел е по-силен, последван е от кратък пукот на полуавтоматично оръжие — звучи като фойерверки, които експлодират в празна тенекиена кутия. Дезире взема мобилния си телефон и се обажда за подкрепление. Прекалено е тъмно и Мос не вижда чертите й, но чува треперенето в гласа й.
Наднича през предното стъкло. Всеки път, когато чистачката премине по стъклото, сцената се вижда по-ясно. Един бинокъл би им свършил добра работа.
Дезире разкопчава ботушите си.
— Ти стой тук.
— Къде отиваш?
— Навън.
— Да не си луда?
Дезире вдига оръжието си.
— Знам как да го използвам.
— Тези момчета не играят на дребно.
— Нито пък аз.
Мос я гледа как се отдалечава. Пресяга се под седалката и намира големия револвер, увит в мазен парцал. Внимателно го развива в скута си и го претегля в ръка, спомня си първия път, когато хвана оръжие на тринайсет години. Харесваше му начинът, по който се чувстваше с него: с петнайсет сантиметра по-висок и с двайсет килограма по-тежък — вече не беше слаб или незначителен. Пистолетът му даваше достойнство. Пистолетът му помагаше да се изразява. Пистолетът му даваше кураж. Всичко това бе краткотрайно и само във въображението му, разбира се, но трябваше да изминат много мизерни години в затвора, за да го осъзнае.
Дезире е на трийсет метра пред него и се отдалечава. Обута в чорапи, изглежда дванайсетгодишна. Мос се оглежда наляво и надясно, разузнава с поглед ниските шубраци и решава да поеме откъм плажа и да намери пътека през дюните.
Дезире усеща, че е прекалено открита, докато се придвижва през плитките ровове и се покатерва по едно хълмче. Ляга по корем, тревите гъделичкат брадичката й; придвижва се легнала по неравната земя, докато стига на трийсетина метра от двата форда. На пръв поглед автомобилите изглеждат празни, но после забелязва, че една врата е леко открехната, а фигура, седнала на мястото на шофьора, пуши цигара. Прилепена към земята, Дезире забива лакти в пясъка и насочва пистолета си към главата на мъжа. Слага пръст върху спусъка.
— ФБР! Сложи ръце на таблото.
Мъжът рязко обръща глава назад с удивено изражение, сякаш внезапно му се е явила Дева Мария. Вдига едната си ръка, но спуска другата.
Мос гледа от отсрещната страна на колата. Не вижда лицето на мъжа, но усеща какво ще стане. Онзи ще си пробва късмета. Може би си мисли, че Дезире няма да стреля. Може би вярва, че е по-бърз.
С едно движение мъжът вади автоматичен пистолет над нивото на прозореца. Оръжието трябва да се държи с две ръце, за да е стабилно, но той използва само една. Натиска спусъка, пистолетът подскача и изорава тревистото хълмче с насечен откос.
Дезире стреля два пъти, уцелва го веднъж под мишницата и веднъж във врата. Мъжът пада настрани — наполовина в колата, наполовина навън. Светлината вътре в колата осветява лицето му. Мос спринтира от мястото, където се е скрил, и прескача рова. Когато стига до Дезире, вижда, че тя кърви.
— Само драскотина. — Показва на Мос ръката си. Оглушала е леко от шума и не осъзнава, че крещи.
Мос поглежда тялото.
— Кой е този?
— Казва се Виктор Пилкингтън.
В тъмнината проблясват светкавици. Звукът долита секунда по-късно. Мос помага на Дезире да се изправи. Стига му едва до кръста.
Сочи 45-милиметровото му оръжие:
— Каза, че не си въоръжен.
— Излъгах.
Агентът клати глава.
— Да вървим.
67
Оуди вече не вижда сенките отвън. Най-вероятно са застанали с гръб до стените и изчакват, преди да нахлуят през вратата и прозорците. Пушката му е на перваза, насочена към края на стълбите.