— Приготви се да бягаш.
— Страх ме е — казва Макс.
— Съжалявам, че забърках такава каша. Трябваше да те оставя на мира.
Чува внезапни изстрели в далечината. В същия момент на верандата изскача тъмна фигура. Оуди дърпа спусъка и чува как някой изхърква и се свлича надолу по стълбите. Той не чака. Отваря рязко вратата и претичва през верандата, като се подпира на парапета със здравата си ръка и се прехвърля през него. Скача от близо пет метра. Пада тежко, коленете му се подгъват. Ляга по гръб, останал без дъх, и си поема въздух.
На хоризонта вижда силуетите на две фигури, които се откъсват от прикритието си и тичат към къщата. Още един стрелец стои на плажа с протегната ръка, приготвен да стреля. Оуди трескаво се изправя и започва да тича. Усеща страха дори в мускулите си.
Стига до дюните, мята се през тях и се търкаля надолу от другата страна. Океанът е на седемдесет метра от него, плажът е пуст, с водорасли, пръснати по линията на прилива. Какво има отвъд водата? Куба, Мексико, Белиз. Места, които никога няма да види. Свят с неизброими милиони хора, които живеят в топлина и светлина, докато той е вселена от един-единствен човек, сам на плажа, фар, чиято светлина не може да бъде запалена отново.
Гледа нагоре и надолу по пясъка и внезапно го изпълва отчаяна, почти задушаваща тъга и усещане, че е изоставен. Защо светът се нуждае толкова малко от него? Не можеше ли поне мъничко да се интересува от неговия живот?
Изстенва, изправя се на крака и се затичва по брега. Куршумите се забиват в пясъка и профучават край ушите му. Не стрелят безразборно. Между всеки изстрел има пауза. Тези хора не са аматьори, а професионалисти, които се прицелват. Дошли са да си свършат работата.
Оуди бяга на зигзаг и пада в друга низина, хваща безпомощната си ръка и се взира в небето, като обмисля избора си или липсата на такъв.
„Предай се.“
Не.
„Изправи се.“
Не мога.
Хвърля поглед към пътя, по който е дошъл, и вижда сенки, скрити в рошавите туфи трева, където насекомите са замрели в тишина. Призраци. Привидения. Фурии. Разгневени богове. Мъжете презареждат. Чакат го.
Мос и Дезире са стигнали до къщата и докато клечат под верандата, вдишват хладния аромат на цимент и тропическа папрат. Някой лежи най-долу на стълбището и държи лицето си. Стене. Горе се чуват гласове. Двама души слизат по стълбите — тийнейджър и човек с автоматичен пистолет.
— Прави каквото ти се казва!
— Ти го застреля!
— Млъквай!
Дезире разпознава гласа на по-възрастния мъж. Мос стои точно под стълбите, докато те слизат; пресяга се през дървените стъпала и хваща глезен. Валдес полита напред. Макс трябва да отскочи встрани. Дезире излиза от сенките и допира пистолет до главата на шерифа.
— Не мърдай!
— Слава богу, че си тук — казва Валдес. — Намерихме Палмър. Измъква се.
Дезире поглежда към момчето.
— Макс?
Момчето кима.
— Добре ли си?
— Трябва да помогнете на Оуди — извиква умолително. — Те ще го убият.
Дезире никога не е чувала глас, изпълнен с толкова тревога и отчаяние, с такава искреност, затова се извръща и поглежда в посока на сочещата му ръка. В този миг Валдес се пресяга за автоматичния пистолет и се претъркаля по гръб, за да напипа спусъка. Но Мос е предвидил действието му. Изблъсква Макс встрани и стреля в гърдите на шерифа. Оръжието му не пробива жилетката, но Валдес изпуска пистолета и се свива на кълбо; стене и обвива ребрата си с ръце.
Когато Мос вдига очи, Макс е побягнал и тича с все сила към плажа.
— Спри го — казва Дезире. — Ще го убият.
Мос вдига автоматичния пистолет и тръгва след него, тича бързо по мекия пясък. През повечето от последните петнайсет години е държал избухливостта си под контрол, но сега вече е невъзможно. Въпросът не е да утоли жаждата си за кръв или да уталожи някаква нужда; по-скоро в това да живее, а не да гние в затвора; в това, че един изпълнен с премеждия час струва повече от цял живот баналности и досада.
Чува звук от двигател и пред него, от върха на дюна, се спуска всъдеход, първо предната му гума е във въздуха, после задната. Върнали са се да вземат превозно средство, което сега разрива пясъка, и използват прожектор да търсят Оуди. Лъчът се движи напред-назад и за миг попада върху самотна фигура, която тича през дюните. Прилича на ранена патица, която пляска с криле през неравната трева.
Пушката се люшка в ранената ръка на Оуди. Има още един патрон. Прехвърля я в другата си ръка, обръща се и стреля, като почти пада на земята. Патронът полита нагоре. Оуди пада в една низина, устата му се пълни с пясък, а светлините опипват дюните над главата му. Тези хора няма да се откажат и да си тръгнат. Ще го преследват и ще го заловят.