Клейтън Ръд едва не се прекатури от бързане да започне да съдейства на следствието и даде показания срещу Даулинг и Валдес.
Пилкингтън и Сеногълс бяха измислили всичко по думите на Валдес, който каза пред съда, че е бил просто пионка в обира. Действал под влияние на чичо си, който го заплашил да го изобличи и унищожи.
— Не съм убил никого — изкрещя на репортерите, докато го отвеждаха от съдебната зала.
Сигурно щеше да мине още цяла година, преди делото му да тръгне. Колко ли още хора ще се уловят в мрежата дотогава? Или може би институциите ще се консолидират и ще се опитат да ограничат щетите.
Макс се върна да живее със Санди, но само защото на Валдес му отказаха пускане под гаранция. Тя твърди, че не е знаела нищо за обира и за прикриването му, и Оуди й вярва.
— Ще бъдеш богат човек — казва Мос. — Десет години за престъпление, което не си извършил… ще ти дадат милиони.
— Не им искам парите.
— Естествено, че ги искаш. Мамка му! Дай ги на мен.
— Виж какво стана последния път, когато хората си мислеха, че имам пари.
— Да, но този път е различно. Невинен си.
— Винаги съм бил невинен.
Някъде из редицата посетители започва да плаче бебе. Младата майка разкопчава блузата си отстрани и започва да го кърми, но пазачите й казват, че трябва да го нахрани другаде. Тя се сбогува с неохота и носи бебето към чакалнята, обществената тоалетна или може би към палещата горещина в колата си.
— Мислиш ли, че някога ще имаш деца? — пита Оуди.
— Харесва ми да ги правя — отвръща Мос, — но малко се плаша от отглеждането им. Не съм най-добрият пример за подражание.
— Ще бъдеш добър баща — казва Оуди. — По-добър от повечето. — Спира и прочиства гърлото си. — Не съм имал възможност да ти благодаря за това, което направи.
— Нищо не съм направил.
— Знаеш за какво говоря. През целия ми живот хората рискуват живота си, за да ме спасят, а аз не знам какво толкова съм направил, за да го заслужа.
— Направил си достатъчно — уверява го Мос, накланя се напред и влагата в очите му заблестява. — Спомням си, когато пристигна тук. Не вдъхваше кой знае колко респект. Залагахме колко време ще оцелееш.
— Да не си заложил пари на мен?
— Заради теб загубих двайсетачка и два десерта „Марс“. Никой не знаеше на какво си способен, но ти им показа.
Оуди си поема дълбоко въздух.
— Не съм искал да…
— Нека довърша — казва Мос и стиска силно очи. — Знаеш как е тук вътре, всеки ден е тест. Монотонността. Насилието. Мизерията. Самотата. Всичко това се натрупва в гърдите на човек като крясък. Е, чуваш майтапи от време на време, пристига колет с храна, писмо или посетител — неща, които правят живота поносим за няколко часа, но това не е достатъчно. А после се появи ти, Оуди. Знам, че не си се опитвал да бъдеш благороден или достоен, но беше тъкмо такъв. Случили ти се бяха ужасни неща. Борил се беше и не бе успял да ги спреш, но се беше издигнал над нещата. Ти ни даде пример, на който да се възхищаваме. Бяхме слаби мъже, третирани като животни, но ти ни доказа, че можем да бъдем повече.
Оуди се опитва да преглътне буцата в гърлото си и е благодарен, когато Дезире се появява в стаята за свиждания, без да обръща внимание на подсвиркванията и подвикванията на затворниците, докато преминава край прозорците им. Агентът вдига втория телефон.
— Изглеждаш ми пораснала — казва й Мос.
— А ти си по-дебел, отколкото те помня.
Мос си прибира корема.
— Сигурно е от прекрасната кухня, която имаме тук.
Оуди предлага стола си на Дезире.
— Можеш да останеш — казва тя.
— Не, ще ида да се разтъпча. — Оглежда се нервно наоколо. — Все имам чувството, че ще осъзнаят, че са направили грешка, и ще ме заключат отново.
— Никой няма да те заключи.
— И все пак.
Оуди разтваря дясната си длан, притиска я към плексигласовото стъкло и чака Мос да направи същото, за да се долепят пръстите им едни до други от двете страни.
— Пази се, Голям тип. Поздрави Кристъл от мен.
— Ще го направя.
Оуди минава покрай прозорците и забелязва как някои от посетителите се обръщат и се взират в него. Чува столове да се избутват назад и някой, който започва да ръкопляска. Обръща се и вижда Майския бръмбар, изправен на крака зад прозореца си. Левака е на съседния, после са Сандала, Боуен, Малкия Лари и Прасенцето. Всички те стават да го аплодират — корави мъже, които излежават корави присъди. И звукът започва да се разлива като вълна из „Три реки“, достига далечни килии, в които затворниците започват да бият с тенекиени канчета по решетките, да тропат с крака и да скандират името на Оуди, което отеква в ушите му и замъглява зрението му, докато извървява краткия път до изхода. Трябваха му единайсет години да го измине.